Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Напълно онемяла от ужас, аз поглеждам към Клас, който ми връща погледа със също толкова ужасено лице.

На вратата се появяват други хора. Осветявани от пламъците, те образуват неразличима, еднородна маса. Започват да крещят за вода и се опитват да потушат пламъците кой с каквато част от дрехите си успее да съблече. Жените изгасят с ръце димящите пламъци по жакета и полата ми и ме изкарват навън, където вече се е събрала значителна тълпа. Навсякъде около мен се отварят врати и прозорци, от всички страни се носят викове. Пожар, който излезе от контрол, може да унищожи за минути целия град, така че само за броени минути всички съседи са на улицата. Образуват се няколко живи вериги между грънчарницата и канала, които започват бързо да си подават един на друг кофа след пълна кофа вода.

Аз също се включвам да помагам в гасенето на пожара. Нищо не ме боли, пламъците не са успели да проникнат през дебелите пластове на дрехите ми. Не щадя сили, защото трябва да спасявам бизнеса си. И дори не се обръщам, за да видя как трупът на Якоб бавно, но сигурно се превръща в пепел.

Клас е хвърлен в затвора и подложен на строг разпит, но за щастие, не го държат много дълго. След два дена го пускат. Съдиите проявяват снизходителност, защото, ако се тегли чертата на станалото, той в крайна сметка наистина спаси Делфт от тотално опожаряване. Пък и има достатъчно хора, които могат да свидетелстват, че животът ми е бил изложен на огромна опасност. Свидетелските показания на Исак, че съм подозирала мой работник в кражба, но не съм разполагала с доказателства, в съчетание с моите упорити твърдения, че този работник е бил Якоб, дадоха финалния тласък за съдийското решение, макар че по мое мнение най-голяма тежест имаше спасяването на града.

Всичко завърши добре даже за моята грънчарница. Вярно, щетите бяха значителни, но поне магазинът беше спасен благодарение на бързата намеса на моите съседи. След сериозен ремонт, който ми костваше цяло състояние, ние се върнахме на работните си места колкото е възможно по-бързо.

Сега разполагам с отличен майстор грънчар в лицето на Кристиан, а Клас е на мястото на Якоб.

Петното, което кръвта на Якоб остави на пода, избелява през следващите седмици. Начинът, по който той умря, ме кара да потрепервам, но не се замислям много за това. Винаги, когато зърна петното, си напомням за пореден път, че този човек вече е излязъл от живота ми и на света не е останал нито един, който знае моята голяма тайна. Аз съм напълно свободна! Трябва да съм сторила нещо добро, за да спечеля Божията милост, нали така?

Септември и октомври отминават бързо и понякога се оказваме приклещени дни наред по къщите заради дъждовете, които плющят по прозорците. В такъв един мокър и ветровит ден чиракът художник Хендрик седи и недоволно оглежда свое бракувано гърне. Минавам покрай него с медицинско бурканче, което има нужда от рисуване, поглеждам над рамото му и се заковавам на място. До бледите линии, проверяващи плътността на боята, се вижда редичка от вятърни мелници с крила в различни позиции.

― Но това е прекрасно! — възкликвам. — Я ми дай това гърне за момент!

Изненадан от интереса ми, Хендрик ми подава произведението си. А аз го нося на Кристиан. В момента той е зает с ваните с калаената глазура и дава инструкции на нов работник. Изчаквам го да приключи и му показвам гърнето.

― Мелници? — повдига вежди той.

― Изглежда добре, не мислиш ли?

― Не съм сигурен. Хората искат източен дизайн.

― И ние ще продължим да го правим. Но е много възможно клиентите да харесат и това ― мелници и други типични за Холандия изображения. Например градска панорама или нещо подобно…

Кристиан оглежда гърненцето и отбелязва:

― Мисля, че можем да пробваме със защитните стени и кулите на всеки наш град. Всеки би могъл да си има собствен съд.

Дарявам го с широка усмивка и се връщам в студиото, за да обсъдя идеята и с Франс.

― Ами не знам… ― смръщва се той. ― И без тези неща си имаме предостатъчно работа. Има ли търсене на подобни фигури?

― Докато не пробваме, няма да знаем — отсичам аз. — Вземи направи две скици на портите на Амстердам, а аз ще направя същото със стените на Делфт.

― Както кажеш, ти си шефът ― свива рамене той.

Франс е прав. Твърде заети сме, за да създаваме нова линия съдове от холандски порцелан. Но пък и не виждам защо това трябва да ни спира. Убедена съм, че ще бъде голям успех, точно както когато предложих на Еверт да започнем сами да произвеждаме източни съдове.