Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Мрачен зимен ден е тежки надвиснали облаци, които слагат край на работния ден по-рано от обичайното. Всички се прибират у дома с изключение на огнярите и аз тъкмо разчиствам канцеларията, когато на прага изниква някой. Познавам го, още преди да съм се обърнала. Усещам присъствието му.

Обръщам се и… Ето го и него! Почти неузнаваем е с обгоряло лице, дълга до раменете коса и брада. Само очите му са същите с този негов непогрешим, яркосин блясък. А начинът, по който ме гледа, с онзи типично негов глад, кара потиснатата ми страст да избликне отново на повърхността.

Скъсяваме бързо разстоянието между нас и аз се хвърлям в обятията му. Прегръдката му е силна, от дрехите му се носи солен мирис на море.

― Толкова често си мечтаех за този момент! ― прошепва той. ― Страхувах се, че ще те няма, че ще изчезнеш безследно нанякъде. Но ето те още тук!

Гали косата ми, гърба ми, а после ме сграбчва за кръста, отдалечава ме на една ръка разстояние и ме оглежда внимателно. Очите му проучват всеки детайл от лицето ми. После свежда глава към мен и секунда по-късно устните ни се срещат. В тялото ми се надига дивашка сласт. Обгръщам го здраво с ръце и започвам да го целувам до забрава. Направо не мога да повярвам, че се е върнал, че го виждам, че го докосвам. И после пак продължаваме да се целуваме, докосваме, галим и отново да се целуваме. Докато не дочувам плача на Ева. Звукът идва доста отблизо. Изведнъж в обсега на периферното ми зрение се появява Хили с Ева на ръце.

Избутвам нежно Матиас от себе си. Той се оглежда втрещено, а после поглежда и към мен.

Макар и твърде неловко, аз се насочвам към Хили и поемам дъщеря си от нейните ръце, след което му я представям:

― Матиас, запознай се е Ева!

Макар и бавно, той като че ли започва да осъзнава какво му казвам.

― Ева ― повтаря само.

― Моята дъщеря ― допълвам, правя пауза и завършвам: ― И на Еверт.

Матиас ме гледа объркано. Налага ми се да преглътна, за да прогоня буцата в гърлото си и да продължа:

― Оженихме се миналата година.

Промяната в изражението на Матиас е пълна. Страстта отстъпва място на ужаса, но постепенно в очите му започва да се прокрадва и гняв.

― Но ти трябваше да ме чакаш! ― просъсква.

― Никога не съм ти обещавала нищо, Матиас. Осемнайсет месеца са много време.

― През всичките тези месеци аз мислех само за теб, съжалявах, че съм тръгнал с кораба и се молех на Бога да не срещнеш никого другиго! А ти от мига, в който съм ти обърнал гръб, си се чудела как да се омъжиш за брат ми!

― Не е честно! Изобщо не стана така! ― провиквам се аз.

― Но си се омъжила за него, нали? Значи точно така е станало! Даже си му родила дете! ― В мига, в който изрича това, като че ли си дава сметка за нещо, защото изведнъж пита: ― Между другото, къде е Еверт?

Настъпва нова порция неловка тишина. Без да смея да погледна Матиас в очите, аз си поемам дълбоко дъх и казвам.

― Седни, ако обичаш!

He знам кое е по-лошо ― гневът на Матиас, че съм се омъжила за брат му, или непоносимата болка от смъртта на Еверт. Ударът е твърде силен за него. Не казва нищо, само седи, втренчен невиждащо в пространството пред себе си с кухо изражение в очите.

Протягам ръка, за да го успокоя. Той се дръпва с неприязън. Излиза от канцеларията и след това го виждам да крачи покрай канала Хиър.

Напълно съсипана, аз се отпускам на ръба на бюрото.

Очаквам го да се върне, но става все по-късно и по-късно, а от него ни следа. Разхождам се из къщата с Ева, която долавя безпокойството ми и не желае да заспи. След като в крайна сметка се укротява, аз оставам изправена до прозореца в продължение на доста дълго време.

Някъде към полунощ се отказвам и си лягам. Но само лежа и се притеснявам. Къде ли е той сега? Ще се върне ли утре, или ще напусне Делфт? В крайна сметка ще разбере ли, че не съм имала друг избор, че животът просто продължава и аз не съм могла да го чакам толкова дълго?

На следващия ден ставам рано, нахранвам Ева, отварям вратите на работилницата и пускам работниците. След като пристига и Франс, и всеки се е хванал на работа, аз давам на икономката инструкциите ѝ за деня, целувам Ева и се насочвам към пазарния площад. Стигам пред странноприемницата „Мехелен“ и влизам.

— Доста си подранила — отбелязва Дигна и се приближава към мен със загрижено изражение на лицето.

― Матиас беше ли тук?

― Да, разбира се. Прекара нощта при нас. Но вече излезе.

― Каза ли къде отива?