Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Повежда ме към ъгъла на пазарния площад и казва:

― Новото ми студио е съвсем наблизо. Искаш ли да го видиш?

― С удоволствие! ― отвръщам, благодарна на тази възможност за разсейване от неприятната новина.

Тръгваме по Фолдерсхрахт и спираме пред къща със стъпаловиден фронтон и малка сводеста вратичка встрани. Йоханес бутва вратичката и ни повежда по алеята. Стигаме до друга вратичка встрани, през която влизаме. Анна остава смутено на прага, но аз влизам смело. Студиото представлява квадратно помещение с високи прозорци, през които струи прекрасна, приглушена светлина. В центъра на стаята се виждат два статива, а около тях масички, покрити с бурканчета боя, четки, стъргалки и парцали. Покрай трите стени са подредени в готовност бели платна, а четвъртата стена е почти изцяло заета от огромна камина.

― Мога да работя и през зимата ― отбелязва Йоханес Вермер, кимвайки към камината. ― И студиото е със северно изложение, което означава, че почти няма да бъде огрявано от ярко слънце. Перфектното помещение!

― Така е, наистина е перфектно! ― възкликвам, насочвам се към платното на един от триножниците и отбелязвам: ― И както виждам, вече се трудиш здраво!

― Така е. Смятам да нарека това платно „Христос в дома на Марта и Мария“. Почти завършено е. Какво ще кажеш, а?

Отстъпвам крачка назад. Религиозните теми не са особено по вкуса ми, но тази сцена на Исус, говорещ с двете жени, излъчва някакъв особен, семеен уют. Само бледият ореол около главата на Христос издава божествеността му. Живите цветове, естествените изражения и на тримата участници в разговора, както и непосредствеността в отношенията им придават на картината някаква мощ, която ме кара буквално да затая дъх.

― Великолепна е, Йоханес! Наистина е великолепна!

― Значи ти харесва, а? — кимва със задоволство той. После ме оглежда от глава до пети и допълва: — Знаеш ли, в теб има нещо различно… Нещо в осанката ти, в излъчването ти…

Засмивам се смутено и отвръщам:

― Може и да си прав. Трудна съм! Вече съм в края на четвъртия месец!

― Така ли? Но това е фантастично! Поздравления! ― Оглежда ме с широка усмивка, но после, изведнъж, изражението му се променя. Усмивката му изчезва, очите му блесват. — Начинът, по който си застанала точно сега, в тази бледа светлина, с този жълт жакет… Ето така искам да те нарисувам!

Нямам представа как да му отвърна. Йоханес ме оглежда внимателно, сякаш се опитва да запечата нещо завинаги в паметта си.

― Де да можеше да ми позираш… ― изрича по едно време, но по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Продължавам да не знам какво да кажа, затова не казвам нищо. Стоя, хипнотизирана от погледа му.

А после, внезапно, той идва на себе си. Тръсва глава, като че ли излизащ от транс. Все така приковал очи върху мен, изрича.

― Хванах това лице! Ще го запомня!

На път към дома двете с Анна сме необичайно мълчаливи. Аз не преставам да си мисля за чумата. Как е възможно животът да си върви по обичайния начин? Хората около нас разговарят и се смеят, децата пищят от удоволствие, подгонили някаква котка, продавачите на пазара седят зад сергиите си и си подхвърлят закачки. Не ги ли притеснява вестта за чумата?

Може би проблемът е само в мен. Може би се притеснявам излишно, защото бременността ме прави твърде чувствителна. В крайна сметка Антверпен е доста далече.

Но гласът на здравия разум не намалява нервността ми. В мига, в който се прибирам у дома, отивам да търся Еверт. Намирам го в задния двор да дава инструкции за разтоварването на поредния товар дърва за пещите. След като плаща на доставчика и чираците отнасят дървата на мястото им, аз споделям с него какво съм чула на пазара.

― Чума ли? Къде? ― изненадва се Еверт.

― В Антверпен, Бреда и Ден Бош.

― Не съм чувал нищо такова ― отговаря съпругът ми. Прави знак на Клас, който се приближава да го пита нещо, а после се обръща към мен и добавя: ― Не се тревожи, скъпа! Даже и да е така, това не означава, че ще стигне до Делфт!

― Но би могла! ― възкликвам, слагам ръка на корема си и очите ми се насълзяват.

Еверт ме поглежда загрижено и казва:

― Само за момент!

Виждам го как отива при търговеца на дърва, който в момента пои коня си с една кофа. Двамата си казват нещо, после Еверт ме повиква с жест и се обръща към доставчика:

― Кажи сега и на жена ми как стоят нещата на юг!

Човекът ми кимва успокоително и изрича:

― Нищо няма по онзи край, госпожо! Точно тази сутрин разговарях с един човек от Ден Бош. Не спомена нищо за чума. Ако имаше, щеше да ми каже, нали? Мисля, че онзи човек, дето сте го видели на пазара, просто е искал да изкара малко пари. Знаете как е ― само някой да спомене думата „чума“ и моментално ни заливат с всевъзможни измислени „чудотворни лекове!