Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Повтаряше името му. Че ти си била виновна. Че сега Господ щял да те накаже. И… спомена нещо за задушаване.

Имам чувството, че сърцето ми спира. Когато човек е уплашен, сърцето му обикновено започва да бие много бързо. Не и този път. На всеки няколко секунди долавям единствено глухо претупване, злокобно претупване. Усещам, че започва да ми прималява и побързвам да отпия глътка горчив чай, за да запазя разсъдъка си.

― Какво искаше да кажеш с това, Катрин? ― настоява Аделаиде. ― Кажи ми!

Гласът ѝ вече не звучи мило и приятелски. По-скоро заповедно.

Да кажа, че нямам никаква представа ― надали ще мине. Налага се на всяка цена да приспя подозренията ѝ. При това веднага.

― Когато той пиеше ― започвам бавно, ― дишането му ставаше неравномерно. Понякога просто спираше да диша за… може би минута-две? В такива случаи просто го хващах и го разтърсвах ― впивам поглед във вазата на масичката пред нас, за да избегна изпитателния поглед на домакинята. ― В деня, в който почина, пак се върна от кръчмата много пиян. Завлече се до леглото и заспа веднага. Може би трябваше да остана при него, за да го наглеждам, обаче имах твърде много работа. Беше надвечер, а имах още много работа с животните… Сигурно си чувала как е. Та продължих със задачите ― оставям полупразната чашка с чай на масичката и се осмелявам да вдигна очи към Аделаиде, която ме наблюдава скептично. ― Когато след време се върнах в стаята, беше тихо. Твърде тихо. Втурнах се към леглото. И Хофърт си лежеше там, с отворена уста ― свеждам поглед към скута си и завършвам: ― Не дишаше.

― И после какво стана? ― Гласът на Аделаиде звучи съчувствено, въпреки че подозрителността все още проблясва в очите ѝ.

― Опитах се да го събудя, разтърсих го, колкото сили имах. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че е мъртъв. Направо не можах да повярвам!

― Когато беше в лечебницата и не беше на себе си, каза, че той се бил задушил ― вметва Аделаиде.

― Да, точно така изглеждаше с отворената си уста. Сякаш се е опитвал да си поеме дъх, но не е успял.

Аделаиде се замисля и накрая пита:

― По гръб ли лежеше?

― Да.

― Това е много опасно! Езикът може да се обърне и да запуши гърлото ти. Обикновено това събужда човека, но ако е пиян ― не. Имаше ли повръщано около него?

Поклащам глава, въпреки че това би било идеалното обяснение. И сигурно вече щях да съм го споменала, ако беше истина.

Аделаиде се привежда към мен, поставя ръка на рамото ми и прошепва:

― Не можеш да се виниш за това, Катрин! Грешката изобщо не е била твоя!

― Ако бях останала при него…

― Часове наред? Въпреки че, както ти самата каза, си имала още много работа? По-скоро той не е трябвало да се напива така!

― Сигурно си права ― промърморвам. Отпускам се назад в стола си и допълвам: ― Кой друг знае за това?

― Имаш предвид онова, което каза, когато беше в треска ли? Никой. Ако бях споменала за това пред Исак, той щеше, да бъде принуден да се свърже с пристава на Алкмар. Просто исках първо да чуя истината от теб.

― Мислиш ли, че аз…

― Да, Катрин, на пръв поглед звучеше точно така. Не че бих могла да го допусна за теб, но всъщност познавам ли те наистина?

― Да, права си. Аз също щях да заподозра нещо.

― Радвам се, че разбираш! ― усмихва се Аделаиде. ― Просто не знаех какво да правя. Не съм казала думица на никого ― докато се озърнеш, слуховете вече плъзнали, нали така? Хората винаги са склонни да мислят най-лошото.

― Напълно си права. Много ти благодаря!

Седим известно време в неловко мълчание. Или поне за мен е неловко. Аделаиде като че ли е потънала в някакви свои спомени. Внезапно изтърсва:

― Знаеш ли, и аз преди бях омъжена за друг. Пряко волята ми. Избраха го родителите ми и аз просто трябваше да се примиря. Бях само на седемнайсет!

― Толкова млада! ― промърморвам.

― Да, твърде млада! Първият ми съпруг беше доста по-стар от мен и никак не ми допадаше. Макар родителите ми да бяха убедени, че с годините между нас ще се породи любов, това изобщо не стана. Ако имаше поне някакво приятелство, щеше да бъде поносимо, обаче съпругът ми ме третираше като слугиня. Или се подиграваше с мен, или ме пренебрегваше. Всяка сутрин се събуждах с горчивото съжаление, че не се възпротивих на този брак. А после, след пет години, изведнъж бях свободна! Господ Бог изпрати епидемия от скарлатина и две седмици по-късно се оказах вдовица! ― Сплита пръсти в скута си, обръща поглед към дъщеря си, която играе в градината отвън, и продължава: ― Грижих се за него, докато беше болен, нямаше как да не се грижа. Но нито веднъж не се помолих да оздравее! Седях до него с ръце, сключени за молитва, и нямах представа за какво да моля Бог. В крайна сметка просто оставих нещата в Неговите ръце и съпругът ми почина. Дълго след това изпитвах огромна вина за това. Мислех си, че ако се бях молила по-често и по-искрено, молитвите ми е можело да бъдат чути ― втренчва се в ръцете си, а после вдига очи към мен и завършва: ― Но в подобни случаи ние, човеците, значително надценяваме силите си. Кой би могъл да каже дали изборите, които правим, са наши, или тези избори за били направени от някой друг вместо нас, много отдавна? В крайна сметка се оказа, че за него Божията воля е била такава ― да умре. Божията воля, Катрин!