Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Но нали искаше да го обучавам? ― поглежда ме стреснато Еверт.

― Вярно, но не е необходимо да научава всичко. Колкото по-малко хора знаят за нашите техники, толкова по-добре!

― Не се тревожи! ― усмихва се съпругът ми. ― Не съм вчерашен! Не предавам тайните си на всеки чирак.

От следващия ден нататък започвам да виждам Якоб доста по-често. Сега, когато работи вътре, е около мен по цял ден. Задълженията му се състоят в събирането на изрисуваните съдове за печене, както и в подреждането и изпразването на пещите. Извън тях участва заедно с другите момчета в пакетирането на продукцията ни за изпращане на клиентите.

Както каза и Еверт, Якоб е добър работник и приема обучението си напълно сериозно. Благодари ми с намигване, на което аз отвръщам с лек смях. Не мога обаче да не се запитам какво ли щеше да направи, ако Еверт не го беше приел за чирак.

Първите два месеца от годината излитат бързо. Първата годишнина от смъртта на Хофърт ме заварва в църквата ― единственото място, където душата ми може да намери покой. От мига на събуждането ми в този ден се чувствам измъчвана от мисли и спомени. Еверт, естествено, прояви разбиране, когато го помолих да ме освободи за следобеда. Никой по-добре от него не знае какво е да се чувстваш преследван от призраците на миналото си.

Сега, докато седя на пейката пред олтара, сякаш пак усещам болката от раните по тялото си, от сцепената ми устна. Ушите ми сякаш пак бучат от последния юмрук на Хофърт, преди да се строполи в леглото и да се отдаде на безпаметен, пиянски сън. Бях принудена да търпя избухванията и побоищата му от деня, в който се оженихме, но с наближаването на годишнината от смъртта на сина ни нещата загрубяха още повече. Виждах в очите му, че нещо не е наред, знаех, че той не по-зле от мен помни защо и как изгубихме нашето бебе. В онази неделя вечер се беше прибрал от кръчмата след твърде голям запой и поиска да ме целуне. Аз се дръпнах от вонящата му на алкохол уста и миг по-късно той ме беше съборил на земята.

След още два ритника в корема и краката ми той се беше оттеглил отново да спи. Едва когато се уверих, че няма да слезе за още побой, аз се надигнах от пода и изпълзях навън, за да измия кървящата си устна на помпата в двора. През онзи ден Якоб и Янет бяха в почивка, така че поне имах възможността да си спестя унижението на тяхното съчувствие.

Влязох обратно в къщата и застанах на прага на дневната. Откъм леглото не се чуваше никакъв звук. Повечето мъже след пиянски запой обикновено хъркат, но Хофърт само от време на време издаваше по някой и друг звук, дълбоко от гърлото си, следван от продължителни паузи, през които изглеждаше така, като че ли е спрял да диша. В началото на брака ни, когато за първи път видях това, аз се уплаших не на шега и го разтърсих. Но той само ме избута с едно ядосано: „Остави ме на мира, тъпа краво!“. И оттогава нататък винаги, когато това се случеше, аз изобщо не го закачах, а само броях секундите, през които не диша ― но само за да чуя с огромно разочарование как пак започва да диша.

Нямам представа какво ме накара да направя онова, което направих тъкмо през онзи ден, а не в някой друг. Побоят, който ми беше нанесъл през онзи ден, не се различаваше по нищо от предишните ― просто вариация на една и съща тема, която щеше да продължи цял живот. Отдавна си бях дала сметка, че той никога няма да се промени и че аз вечно щях да бъда принудена да крия една или друга рана някъде по тялото си. Децата ми също ― ако изобщо имах такива. През онзи ден обаче изведнъж и съвсем ясно се видях такава, каквато бях станала ― затворена, наплашена, подчинена, неспособна да се смея и да обичам. Познавах този вид жени — такива в селото ни бяха много. Винаги ги бях съжалявала, макар че едновременно се бях възмущавала на покорството им.

Но в онзи ден, тласкана от някакви странни вътрешни сили, аз се бях втурнала към леглото и бях грабнала свободна възглавница. Ръцете ми не потрепваха, в душата ми нямаше нито капчица колебание.

Наведох се над Хофърт. Устата му беше леко отворена, достатъчно, за да се виждат кухините, където някога са били кътниците му. Той помръдна глава и за момент изглеждаше така, че всеки момент ще отвори очи, но преди да успее, аз притиснах възглавницата към лицето му. Силно, здраво, непоколебимо.

Той се събуди и започна да се бори. Но алкохолът беше отнел значителна част от силата и рефлексите му и изобщо не беше в състояние да ми съперничи. Месеците стаяван гняв и унижение изведнъж изригнаха в съзнанието ми и ме направиха толкова силна, колкото никога повече няма да бъда.