Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Ти и без това работиш достатъчно, така че Еверт ще ти прости, ако малко си починеш и си побъбриш с мен ― казва Аделаиде.

― Сигурно си права.

― Видях те да излизаш от църквата. Колко необичаен момент за ходене там! ― изрича Аделаиде, а в гласа ѝ се долавя известно неудобство, като че ли никак не ѝ е приятно да пита, но любопитството ѝ е твърде голямо.

― Просто днес е годишнината от смъртта на Хофърт, първия ми съпруг ― побързвам да удовлетворя желанието ѝ аз.

― О, да, знам, че и преди си била омъжена. Еверт го спомена веднъж. Значи днес е денят, в който си станала вдовица.

Кимвам.

― Сигурно ти е много трудно ― казва тя и погалва съчувствено ръката ми. ― Искаш ли да дойдеш у нас? Тъкмо ще поговорим за това, ако желаеш.

Това е последното, което желая, но преди да успея да си измисля някакво извинение, тя допълва:

― И без това отдавна исках да поговоря с теб по един друг въпрос.

Нещо в изражението ѝ прави отказа ми почти невъзможен, затова се съгласявам. Насочваме се към къщата ѝ на Улицата на хористите, бъбрейки си за това и онова. Къщата е голяма, с внушителен, богато декориран фронтон. Къща, достойна за пристав и мирови съдия.

Тъкмо затова влизам в нея крайно неохотно. Във фоайето виси картината, която видях, когато влязох тук, за да наема къщичката си. Този път решавам да огледам платното по-добре. Не ми харесва особено — Исак и Аделаиде седят на столове, облечени в старомодни черни дрехи, децата са застанали сковано от двете им страни. Янеке стои до майка си, Михаел — до баща си, миниатюрни копия на родителите си също в черни дрехи.

― Тази картина изобщо не ми харесва ― обажда се зад мен стопанката на къщата. ― Вече поръчахме на Йоханес Вермер друга, не чак толкова сериозна.

― Той ще се справи добре ― кимвам аз. ― Йоханес наистина си знае работата!

― Именно. А тази картина е толкова скована и старомодна.

С тези думи Аделаиде ме повежда към гостната в дъното на къщата. Янеке е излязла на двора, където я виждам да тича нагоре-надолу с една топка. Двете с домакинята присядаме на два високи стола край прозореца. Слънцето нахлува ярко през полираните стъкла на прозорците. Появява се прислужница и пита дали да донесе кана чай.

― Да, Аги, благодаря! ― кимва Аделаиде, а към мен добавя: ― Чувала ли си за тази напитка ― чай?

Кимвам. Случвало ми се е да го правя понякога за Бригита. Веднъж опитах тайно няколко глътки и ако трябва да бъда честна, никак не ми хареса. Твърде горчив е за моя вкус. Но тъй като е много скъпа напитка, приемам с благодарност малката керамична чашка, която ми поднася Аги.

― Знам, че чаят би трябвало да се пие в друг вид чаши ― отбелязва Аделаиде. ― Стъклото не става, разбира се, защото може да се пукне, но пък тези чаши са с твърде дебели стени!

― Необходими са специални малки чашки с тънки стени ― казвам аз.

― Да, нещо красиво и елегантно. Чаят е скъпа напитка, не му прилича да го наливаш в същите дебели чаши, в които си пиеш млякото, нали така?

Кимвам и оглеждам чашката. Големичка и твърде тежка в ръката ми.

― Ще поговоря с Еверт по този въпрос ― отсичам накрая. ― Мисля, че ще успеем да измислим нещо по-красиво и по-леко. Знаеш ли в какви съдове пият чая си по източните земи?

― Доколкото съм чувала, от малки купички. Такива обаче няма никъде тук.

Усещам как в гърдите ми се надига леко вълнение, точно както става всеки път, когато ми хрумне някоя нова творческа идея. Представям си десетки, не ― стотици купички за пиене на чай, подредени в пещта ― с деликатни, нежни стени и красиви рисунки с източни сцени. Направо ми идва да хукна към нас и веднага да започна да ги създавам. Но, за съжаление, съм принудена да насоча вниманието си към бъбренето на моята домакиня. Концентрирам се напълно в него едва когато я чувам да говори за престоя ми в лечебницата.

― Ти беше в отвратително състояние ― казва. ― Когато се появи треската, започнахме да се притесняваме, че няма да прескочиш трапа.

― Да, треската. Чувствах се ужасно ― смотолевям.

― Не беше на себе си, говореше глупости. Или поне… ―млъква и свежда очи към черната си пола.

― Какво?

― Дълго време след това си повтарях, че това трябва да са глупости, че ти не беше на себе си. Защото обратното би било твърде ужасно!

Кръвта застива във вените ми.

― Какво имаш предвид? Какви съм ги говорила, за бога?

― Говореше за съпруга си. Хофърт, нали така се казваше?

Кимвам безмълвно. Понякога човек знае какво следва, преди да е казано.