Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Всичко свърши много по-бързо, отколкото предполагах. Не след дълго усетих, че силите му го напускат. Липсата на въздух в дробовете накара тялото му да се отпусне под ръцете ми. Но аз продължих да притискам възглавницата към лицето му още малко, за всеки случай. Вдигнах я едва тогава, когато бях напълно сигурна, че е мъртъв. А после го погледнах, не смеейки да си поема дъх.

Би било добре, ако в този момент бях изпитала някакви угризения. Или поне някакъв шок. Но единственото, което чувствах, беше облекчение. Огромно облекчение.

Хофърт беше мъртъв. Най-накрая!

― Мога ли да помогна с нещо?

Стряскам се от басовия, топъл глас до мен и вдигам глава. Пред мен на пътеката стои пасторът и ме гледа загрижено.

― Наблюдавам ви от известно време и бях безкрайно трогнат от силата на молитвите ви. Ако мога да ви помогна с нещо… ― В този момент ме разпознава и възкликва: ― Но вие сте съпругата на Еверт ван Нюланд!

― Точно така, аз съм Катрин, отче. Венчахте ни преди два месеца.

Той кима и присяда до мен.

― Чудех се нещо… ― започвам колебливо.

― Да?

― Господ винаги ли ни прощава грешките, преподобни?

Той ме поглежда косо и отговаря:

― Зависи. По принцип, да. Никой не може да премине през живота си, без да стори поне няколко грешки. Всички на тази земя сме грешници. Но пък всеки има право да търси Божието опрощение.

― Как?

― Като моли за него и покаже искрено разкаяние. Или като води по-добър живот. Начините са различни.

― Ами ако не изпитваш разкаяние?

Пасторът сбърчва загрижено чело и отвръща:

― Това определено затруднява нещата.

Вторачвам се в ръцете си, сключени в скута ми, и казвам:

― Смятате ли, че има такова нещо като грехове, за чието извършване просто нямаш избор?

― Винаги имаме избор, Катрин! ― отвръща отецът. — Единственото, което Бог иска от нас, е да не избираме погрешно. Е, на практика понякога е доста трудно.

― Вие лично били ли сте някога в ситуация, в която сте направили грешен избор?

― Да, разбира се. Когато бях млад. Имаше време, когато обърнах гръб на Бога и отказах да му служа. За щастие, това време е вече далече зад мен.

― Защото сте почувствали разкаяние и сте решили да водите по-добър живот.

― Точно така.

Аз млъквам. Погледът на пастора се плъзва по лицето ми и по едно време той пита:

― Толкова голям ли е проблемът ти, Катрин? Защо се страхуваш от Божията присъда?

― Както вече казах… защото не изпитвам никакво разкаяние.

― Съжаляваш ли, че си нарушила Божиите закони?

― Да, за това определено съжалявам ― кимвам.

― Защото се страхуваш от наказанието или защото си давят сметка, че си извършила нещо грешно?

― Първото. Но по принцип аз не съм лош човек, преподобни! През целия си живот съм се старала да постъпвам правилно. Покорна съм пред родителите и съпруга си. Никога не подминавам просяк, без да му пусна петаче в ръката. Това брои ли се за добро според Бога?

Не споменавам, разбира се, че два пъти съм спала с мъж, за когото не съм омъжена. Все пак това не може да се сравни с причината, поради която в момента съм тук.

― Грешките ни не се компенсират току-така, Катрин ― отбелязва пасторът. — Господ не се пазари с никого. Всеки грях се наказва.

Потрепервам и промърморвам:

― Тогава в ада ли ще отида?

― И там не се отива току-така. Много добре знаеш, че Христос е слязъл на земята, за да умре заради нашите грехове! Един грях наистина слага петно върху връзката ти с Бога и ще бъде наказан, ала не чрез загубата на вечен живот. Божията любов е толкова голяма, че в някои случаи Той прощава дори неспособността ни да изпитваме разкаяние!

― И как разбираш, че ти е простено? ― питам аз.

Свещеникът се усмихва, поставя ръка на сърцето си и отговаря:

― Просто го чувстваш.

Напускам църквата леко поободрена. Разговорът със свещеника ми се отразява доста добре. Слънцето вече като че ли свети по-ласкаво, не толкова прежурящо, блъсканицата на пазара не ми изглежда чак толкова задушаваща. Оставам за миг неподвижна и се наслаждавам на хубавото време и на чувството на приятната суматоха на хората около мен. Но внезапно мислите ми се насочват към родителите и братята ми и нещо пристяга гърлото ми.

― Давам петаче за мислите ти!

Обръщам се и виждам срещу себе си усмихнатото лице на Аделаиде. Тя е с дъщеря си, която кимва и прави елегантен реверанс.

― Тъкмо се чудех дали да се върна на работа, или да се помотая из града още мъничко, за да се насладя на прекрасното време ― връщам ѝ усмивката аз.