Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Добро утро, Катрин! ― поздравява ме той. ― За риба ли си тръгнала?

Предполагам, че това е само увертюра към поредната му игричка, затова не отговарям, а само чакам да чуя по-нататък.

― Аз също съм дошъл за риба ― продължава той, като застава на опашката зад мен. ― Вкусна е и много по-евтина от месото.

― Така е.

Чакаме реда си в неловко мълчание. За да се разсея, аз се заглеждам в два щъркела с подрязани криле, които поглъщат червата и главите от риби, нахвърляни по земята. Те работят за града и са обозначени с якички в черно и бяло.

― В Алкмар също ги има ― обажда се Якоб.

― Кое?

― И те си имат щъркели около рибните сергии на Федронкенорд.

― Да, вярно.

― Мислиш ли си понякога за родния край?

― Непрекъснато ― промърморвам.

― Аз пък не. Радвам се, че се измъкнах оттам.

В този момент се сещам, че всъщност не знам почти нищо за Якоб.

― Защо? Нямаш ли семейство в Де Райп?

― Да, имам. Майка, която е религиозна фанатичка, и баща с буен нрав и тежък юмрук. И тъй като съм най-малкият от единайсет деца, почти не познавам братята и сестрите си.

― Жалко.

― Не мисля ― свива рамене той. ― Връзките, които те сближават с хората, понякога могат да те стегнат така, че да те задушат. Ако не беше така, вероятно все още щях да си седя там и да доя крави.

Кимвам, защото не знам какво друго да кажа. Обаче Якоб продължава:

― Точно заради баща ми те разбирам много добре. Имам предвид онова, което направи. Така че, можеш да разчиташ изцяло на мен.

― Хубаво ― изричам, но веднага заставам нащрек.

― Хората от едно и също село би трябвало да си помагат един на друг, не мислиш ли?

Поглеждам го подозрително.

― Не бъди толкова мнителна, не исках да кажа нищо особено. Просто си помислих… ― Млъква и се почесва по главата.

― Какво искаш, Якоб? ― тросвам му се аз.

― Ами, работя като оформител на глина от доста отдавна и вече започва да ми писва. Това е трудна, мръсна работа. Сегаслед като Квентин напуска, Еверт ще трябва да обучи за мястото му някой друг. Сигурно ще избере Клас. Което означава, че някой ще трябва да замести Клас в изпразването на пещите и почистването на останките от печенето.

― Искаш да започнеш да се обучаваш за грънчар, така ли? ― поглеждам го недоверчиво.

― Защо не? Струва ми се полезен занаят. Пък и след като напоследък се появяват толкова много грънчарски фирми, златният период очевидно продължава. Затова си казах, че няма да е зле да се обуча за такъв.

― Но защо говориш за това с мен, Якоб? Би трябвало да попиташ Еверт!

― Така е. Обаче всички знаят, че ти имаш голямо влияние върху всичко, което става в нашата компания. Мнението ти се зачита. Еверт те слуша. Затова, ако му предложиш да започне да ме обучава за грънчар, той ще го направи!

Едва успявам да сдържа възклицанието си. Знаех си, че някой ден ще започне да ме изнудва за нещо. Направо не мога да си го представя ― Якоб в работилницата! Досега се намираше във външните сгради и не ми се налагаше да го виждам, но пещите са точно до студиото на художниците!

― Катрин, това е толкова малка услуга, не мислиш ли? ― продължава настъпателно Якоб. ― Нали ще го направиш за мен, твоя съселянин?

Гласът му звучи любезно, едва ли не слисано, че още се колебая. На лицето му се разлива усмивка и аз усещам, че съпротивата ми се стопява. Може пък да съм грешала за него, може пък той наистина никога да не ми е мислел злото и молбата му да е точно такава, каквато изглежда ― моли ме да кажа една добра дума за него пред шефа. През последните месеци не ме е притеснявал за нищо, но това не е единственото съображение, което ме кара да променя решението си за него. За някои хора е най-добре да ги държиш под око.

― Много добре ― кимвам. ― Ще направя каквото мога.

― Виждам, че близките ти липсват ― отбелязва Еверт по време на вечеря.

Съобщих му молбата на Якоб и сега той седи и нищо не казва. Аз чакам, загледана в замисленото му лице, и се чудя на кой от двата отговора се надявам.

― Ще ти помогна ли с нещо, ако започна да обучавам Якоб? ― пита накрая.

― Няма да можеш да излекуваш носталгията по семейството ми, разбира се, но пък Якоб е единственият човек, с когото мога да говоря за тях ― отговарям.

― Разбирам. Е, нямам нищо против. Якоб е добър работник и смятам, че ще се справи и по-нататък. Ако това ще те направи щастлива, ще се заема с обучението му.

― Това означава ли, че ще го научиш на всички техники на изпичането? ― поглеждам го аз. ― Ако бях на твое място, не бих го направила.