Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Очаквам поне Анхелика да намине с децата, но незнайно защо те не идват. Почти не съм я виждала от сватбата ми насам, въпреки че в началото на приятелството ни си говорехме почти всеки ден. Това определено ме човърка отвътре. Знам, че става нещо, усещам го, сигурна съм в това.

Затова, без много да се замислям, завивам две големи понички в чиста кърпа и се отправям към тяхната къща. Когато ме вижда пред вратата си, Анхелика буквално подскача.

― Нося ви нещо сладичко за Нова година ― казвам.

Катерине и Гетруде се втурват с викове и крясъци да ме посрещнат. Майка им побързва да ги укроти, безсъмнено силно притеснена. Аз намигвам на момичетата и им поднасям сладкишите. После се възцарява неловка тишина.

― Желая ви мирна и честита нова 1655 година ― изричам накрая.

― И аз ви желая същото — смотолевя Анхелика и ме поглежда сконфузено.

Това вече прелива чашата на търпението ми.

― Какво става всъщност? ― изтърсвам безцеремонно.

― А, нищо. Просто спах лошо, това е. Момичетата не можаха да мигнат заради шума и гърмежите, Алард ме събуди да го кърмя, такива работи…

― Разбирам ― отвръщам. ― Е, тогава си почини.

Тя кимва, усмихва се и тръшва вратата под носа ми.

Тази нощ целият град е по улиците, никой дори и не помисля за лягане. Ние с Еверт също ― запътили сме се да празнуваме в странноприемница „Мехелен“. В мига, в който ни зърва, Йоханес се приближава към нас, целува ръката ми и възкликва:

― Катрин! Толкова се радвам! На сватбата ви нямаше как да говорим по тези въпроси, но сега да питам ― как е кракът ти? Виждам, че пак ходиш спокойно.

― Така е, но ми трябваше известно време, докато проходя нормално. По едно време имах чувството, че краката ми са направени от желе ― отговарям. ― А ти как си? Знам, че си много потиснат след смъртта на Карел.

― Добре съм, благодаря. Имам си работа, животът продължава ― това е най-важното. Между другото, дадох си сметка за някои неща.

― Например?

― Осъзнах, че животът е твърде кратък и затова не трябва да губим и секунда от времето, отредено ни на тази земя. Рисуването е моята страст, години наред се учих за това и издържах изпита за майстор, а виж как прекарвам дните си сега! ― Сочи към тезгяха. ― Поддържането на хан е хубава работа, но освен нея не можеш да вършиш нищо друго. Което ще рече ― или странноприемницата, или картините. А аз нямам търпение пак да хвана четка в ръка.

― Значи се връщаш към рисуването? ― възкликвам доволно.

― Точно така ― усмихва се той. ― Намерих човек, който да управлява странноприемницата, а аз наех една работилница, която ще превърна в студио. Нямам търпение да започна!

― Много хубаво! ― усмихвам се аз.

― Уроците ти по рисуване бяха рязко прекратени ― продължава Йоханес Вермер, ― така че, ако си търсиш нов учител…

― Много мило от твоя страна, но не мисля, че ще имаш време и за мен ― кимвам аз. — Освен това аз също имам много работа. Точно тези дни от друг характер, но пак имам. И само за няколко дена вече усещам липсата на четка в ръката си. Странно усещане, не мислиш ли? Все едно ти липсва пръст!

― Така е! ― разсмива се Йоханес. ― Е, ако някога промениш мнението си, винаги си добре дошла като ученичка при мен!

― А Катерина няма ли да се сърди? ― подмятам предпазливо.

― От няколко месеца насам Катерина е най-щастливата жена на света! ― съобщава ни възторжено Йоханес и се изпъчва гордо.

Поглеждам към съпругата му, която стои в другия край на пивницата. Нарастващият ѝ корем се вижда съвсем ясно изпод жълтата рокля.

― О, поздравления! ― провиквам се изненадано. ― Значи ще ставаш баща! Прекрасно! Кога се очаква бебето?

― Само след три месеца. Вече изгубихме две бебета, затова този път решихме да държим бременността ѝ в тайна колкото е възможно по-дълго време.

― Доколкото виждам, Катерина свети от щастие ― отбелязвам с усмивка.

― Да, наистина е щастлива. Помятанията са много неприятна работа, особено на по-късен етап от бременността ― промърморва Йоханес и през лицето му преминава сянка на тъга, когато допълва: ― И двата пъти преди бяха момченца.

― Много добре те разбирам ― кимвам аз, но думите ми се губят насред настаналия шум. Към нас напредват танцьори, които образуват кръг около мен и Йоханес и слагат край на нашия разговор.

Тази вечер Анхелика и Квентин не се появяват ― останали са си вкъщи с децата. Отбиват се на първи януари, за да ни пожелаят всичко най-добро. Не се застояват особено.