Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Всъщност не знам. Единственото, което знам със сигурност, е, че искам да имам спътник в живота си, който да бъде до мен и в лошо, и в добро.

През този ден ние не бързаме да ходим на работа. Еверт е твърде голям кавалер, за да настоява за нещо повече още сега, но все пак решаваме да се поопознаем. Докато лежим един до друг в моето легло, той казва:

― Ако по някое време днес или утре започнеш да се питаш какво си сторила, ще те разбера.

Зяпвам го шокирано и възкликвам:

― Да не би да си мислиш, че приех предложението ти в момент на лудост или нещо подобно?

― Може и така да е. Повече от сигурно е, че те изненадах.

― Да, предложението ти действително ме изненада и аз наистина не поисках време да го обмисля, но смятам, че това е добър знак. Ако ти трябват дни наред, за да мислиш по подобен въпрос, мисля, че това само по себе си вече съдържа отговора.

― Така е, права си. И въпреки това, ако имаш някакви колебания…

Нямам никакви колебания, така че насрочваме датата на венчавката си за 28 декември. Това ни предоставя три седмици ― време напълно достатъчно, за да се подготвим за церемонията.

През първите няколко дена след предложението Еверт е безкрайно предпазлив, дори бих казала притеснен около мен, като че ли всеки момент очаква да му съобщя, че съм допуснала огромна грешка. Но с всеки изминал ден от онази снежна сутрин насам аз съм все по-сигурна в решението си. Започвам да проумявам, че съществуват различни видове любов ― краткотрайното ми увлечение по Хофърт, изгарящата страст, която ме свърза с Матиас, и интелектуалната хармония, на която се радвам с Еверт. Никаква пламенна похот, никакво физическо привличане, което да обърква вземането на решението ми, а по-скоро чувство на близост и обич. За мен това е напълно достатъчно, не бих могла да искам нищо повече. А и не заслужавам повече.

Нашите приятели се радват много на годежа ни. Всички се изреждат да ни пожелават дълъг и щастлив семеен живот.

― Точно на това се надявах! ― изписква щастливо Анхелика.

Даже работниците в грънчарницата ме поздравяват, някои по-ентусиазирано от други. Франс само кимва сдържано, но Якоб се отдръпва, оглежда ме удивено и възкликва:

― Омъжваш се за шефа, така ли? Добър ход!

Не обръщам внимание нито на единия, нито на другия.

Първата ми сватба беше един пищен гуляй, който продължи дни наред. Както изискват нашите обичаи, първо бях отвлечена от Хофърт, а след това върната у дома от братята ми. После трябваше официално да обявя, че приемам да стана съпруга на Хофърт. Оттам нататък можеше да започне подготовката за самата сватба ― пиршество, на което беше поканено цялото село. За тържеството използвахме двора и хармана и пак нямаше достатъчно място за всички. Кравите се подплашиха не на шега от дивите танци и от традицията всеки да се старае да вдига колкото е възможно по-голям шум, с каквото му падне. В края на вечерта двамата с Хофърт се опитахме да се измъкнем незабелязано, но се оказа, че гостите са ни държали под око и така двамата бяхме тържествено изнесени на ръце по стълбите, съпроводени от подсвирквания и неприлични подмятания. Най-трудната част беше да накараме тези веселяци да си тръгнат и само благодарение на високата осанка и широките рамене на Хофърт те не останаха да ни помагат в събличането на сватбените ни дрехи.

Денят, в който двамата с Еверт разменяме брачните си обети в студения, слънчев следобед в края на декември, минава доста по-тихо. За първия си брак хората обикновено дават всичко от себе си, но при втория се стараят да бъдат по-дискретни. Не че имам нещо против ― и без това не ми се празнува особено, след като родителите и братята ми не са до мен. Бях им изпратила покана, разбира се, но получих отговор, че Делфт е твърде далече и те не могат да изоставят задълженията си на село за толкова дълго време.

На Еверт също му е доста трудно да приеме факта, че на сватбата ни присъстват само приятели. Въпреки че раздава усмивки наляво и надясно, тъгата в очите му е повече от красноречива ― Адриан и Бригита ни пожелаха всичко най-хубаво в отговора си, но отказаха да дойдат.

― Ще им бъде необходимо известно време, докато свикнат с мисълта, че се жениш за бившата им икономка ― отбелязвам аз в каретата на път към църквата.

— Проблемът си е изцяло и само техен — отвръща Еверт и целува ръката ми. ― За първи път от пет години насам аз съм отново щастлив и няма да позволя на никого да ми отнеме това щастие!