Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Усъвършенстваме се не само ние ― усъвършенства се и процесът на изпичане на съдовете. Суровият продукт първо минава през вана с бяла калаена глазура, след което изсъхва и едва тогава следва рисуването му с черен кобалтов оксид. След нас предметите получават един пласт гланц на оловна основа, който им придава още по-фин блясък.

След това всичко отново се изпича и тази фаза е решаваща за окончателния резултат. Поддържането на огъня е изключително важен елемент от процеса. Ако огънят е твърде силен, температурата и димът ще разрушат цветовете. Минава известно време, докато определим с максимална точност момента, в който се получава синият нюанс, към който се стремим.

Еверт открива, че добавянето на готварска сол към калаената глазура не позволява на съда после да пожълтее. Оттам нататък експериментира с температурата на пещта, докато постигне лъскавото синьо, което иска. Когато изделията се вкарват в пещта за печене за втори път, той ги поставя в кутии от огнеупорна глина, наречени „капсули“, които ги предпазват по-ефективно от горещината. Предметите, които се пекат за първи път, се поставят най-отдолу, без никаква защита. Триъгълни прегради, подобни на клинове, не позволяват на изделията да се опират едно о друго.

Както и може да се очаква, холандският порцелан бързо се сдобива с имитатори. Скоро други около нас започват да копират методите ни и да се радват на успех. Из града и околността изникват грънчарница след грънчарница, ала нито една от тях не успява да ни конкурира по качество на продукцията.

― Как е кракът ти?

Куцукам към дома, когато до мен внезапно изниква Якоб. Вече е началото на декември и улицата е доста хлъзгава заради навалелия сняг.

― Добре ― отговарям.

― Тогава защо продължаваш да използваш патерици?

― Защото е хлъзгаво. Страх ме е да не падна.

― Дай да ти помогна! Хвани ме под ръка! ― предлага той.

― В никакъв случай! ― тръсвам решително глава.

― Катрин, аз наистина не съм толкова голям мръсник, за какъвто ме мислиш! Онзи път в Амстердам не си ме разбрала добре! Знам, че възприе молбата ми като изнудване. А за мен това беше просто акт на приятелство и подкрепа. Всичко е въпрос на гледна точка, не мислиш ли?

Аз отстъпвам встрани, за да направя път на жена, теглеща натоварена с голям сноп подпалки шейна, и изобщо не поглеждам към Якоб. Той обаче скъсява бързо разстоянието между нас и сграбчва ръката ми.

― Катрин, повярвай ми, наистина не исках да те изплаша! ― изрича задъхано. ― Повярвай ми, никога не бих сторил нищо, с което да ти причиня зло! Никога!

Патериците ми в съчетание със здравия захват на ръката му върху моята не ми дават възможност да помръдна от мястото си. Затова, искам не искам, съм принудена да говоря.

― Ти май забрави, че ме заплаши да ме предадеш на пристава, а? ― изричам. ― А после отпраши с половината ми спестявания! Е, как тогава да го наричам, ако не изнудване?

― Никога нямаше да те предам на пристава ― тръсва глава той.

― Така казваш сега! ― изсъсквам гневно аз. ― И какво печеля от искреността ти? Парите ми отдавна ги няма, както вероятно и твоите. Чудех се кога ли ще се появиш за останалите!

― Задръж си парите, не ми трябват!

― О, така ли? Тогава какво искаш от мен, а? Само не ми казвай, че това е единственото място, където си успял да си намериш работа ― точно в Делфт и точно при Еверт!

Якоб ме сграбчва за рамото, принуждава ме да го погледна в очите и изрича:

― Не искам нищо друго освен приятелството ти! Наясно съм, че всеки човек си има тъмна страна и при определени обстоятелства тази тъмна страна взема превес над светлата. Ти си не по-различна от всички нас, останалите човеци.

Тук вече не мога да му противореча.

― Катрин, просто искам да ти се реванширам! ― продължава той. ― Нали преди време ти направих онова мазило и ти го донесох, а? Ако не ти го бях дал, сега можеше да си мъртва!

― Да, и тогава ти щеше да се лишиш от възможността да ме шантажираш! ― просъсквам аз. ― Срамота, нали?

По лицето му най-неочаквано се изписва тъга и той ме пуска.

― Какво каза на хората в нашето село? ― продължавам настъпателно.

― Нищичко.

― На никого ли?

― На никого. Между другото, оттогава насам съм си ходил само веднъж.

― И? ― подканвам го с поглед.

― Според хората било много странно, че си напуснала селото така внезапно. И затова говорят.

― И какво толкова говорят?

― Ами, обичайните клюки ― свива рамене той. ― Знаеш как е на село.