Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Каретата спира на пазара пред църквата, на чиито стъпала ни очакват приятели и далечни роднини на Еверт. В мига, в който се появявам, облечена в моята синя рокля с цвят на метличина и поръбена с дантела, тълпата избухва във възторжени викове. И поне за момент ме спасява от чувството на изоставеност от близките. Хващам под ръка Еверт и двамата влизаме в църквата под дъжд от цветни листенца. Отдавна съм наясно, че той е много популярен в Делфт, но едва сега си давам сметка колко много е обичан от всички. Сякаш половината град се е струпал, за да ни поздрави ― онези, които не са официално поканени, са се подредили по-встрани и само гледат и аплодират.

Разменяме брачните си обети. Моментът, в който трябва да си поставим един на друг брачните халки, е посрещнат с бурни аплодисменти в цялата църква, подети от всички отвън.

За сватбената ни гощавка е запазена пивницата на странноприемница „Мехелен“, където са поканени съвсем малко на брой гости. Въпреки това става много весело ― изнасят се речи, вдигат се тостове, разказват се шеги и анекдоти, следвани от нови тостове.

Първата ми брачна нощ е точно каквато съм я очаквала ― нежна и сдържана. Начинът, по който Еверт се люби, не пробужда у мен същата доза страст, каквато пробуждаше брат му. На следващата сутрин се събуждам рано и дълго време се взирам в лицето на моя втори съпруг. Заспал по гръб, той изглежда доста по-стар, с двойна брадичка и големи торбички под очите от безсънните нощи в работилницата. Устата му е леко отворена и от нея се чува тихичко похъркване.

Опитвам се отново да поспя. Но успявам само да се унеса. Чувам как икономката Анна трополи из кухнята, после напалва огъня. Тя е тиха, но трудолюбива жена, изгубила съпруга си преди година. Има две пораснали деца и не иска да им бъде товар, затова все още работи ― макар и на шейсет, върши всичката съсипваща гърба и краката домакинска работа в дома на Еверт. В това число и моята. Само допреди няколко месеца аз самата бях икономка, а ето че сега си имам своя.

Това ме подсеща за Амстердам и мислите ми политат към Кайзерсхрахт, а оттам неволно и към Матиас. Виждам пред себе си лицето му, чувам гласа му така, сякаш в момента ми говори. Това събужда у мен някаква сладко-горчива болка. Как ли ще реагира, когато се върне и разбере, че съм омъжена за брат му? Може би няма да му пука, може би вече изобщо не се сеща за мен.

― Е ― казва Якоб една сутрин, когато влизам в работилницата и наоколо няма никой друг освен нас двамата, ― вече си мафрау Ван Нюланд. Какво е чувството?

― Не по-различно откогато бях Барентсдохтер.

― Изобщо не ти вярвам! Сигурно е много странно да знаеш, че някогашните ти господари сега са ти близки роднини ― отбелязва той, като се подсмихва.

Тук е прав. Фактът, че Еверт ми е съпруг, изобщо не ми изглежда странен. Но това, че вече мога да наричам Адриан мой девер, а Бригита ― моя етърва, със сигурност ми изглежда странен. Да не говорим за Матиас!

― Браво на теб, Катрин! ― прошепва в ухото ми Якоб. ― Знаех си, че сме замесени от едно и също тесто!

Якоб не е единственият, който е длъжен да свикне с новото положение на нещата. Аз вече съм съпругата на шефа, затова към мен се изисква съвсем ново отношение. Шегите от вида, който работниците винаги пускат за своите господари, внезапно спират и никой не смее да се оплаче, независимо дали става въпрос за повишаване на нормата или за някой изгонен от Еверт.

Едва когато всички забелязват, че аз никога не казвам на Еверт какво става зад гърба му, атмосферата отново се връща към нормалното. За Коледа затваряме, не работим и по Нова година. Традицията при нас изисква Нова година да бъда посрещната с пищни празненства в пивници и кръчми, с големи огньове по площадите и възможно най-голям шум, за да прогоним злите духове от старата година.

По улиците тичат деца с клепала, барабанчета и капаци от тенджери и тигани, а младежите и възрастните вадят своите пушки и стрелят във въздуха със сачми и барут, оглушавайки ушите на всички.

А аз, вместо да прекарам Нова година, рисувайки чаши и чинии, я прекарвам заедно с Анна и купища захаросани плодове, бира, мазнина и брашно ― през целия ден двете приготвяме различни сладкиши. Предназначени са не само за нашите приятели, но и за васейлърите, които, точно както и в нашето село, на първи януари минават от врата на врата, пеят новогодишни песни или правят наричания, с които пожелават здраве и късмет на стопаните, в замяна на нещо вкусничко или няколко петачета.