Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Смятат ли, че аз… ― не смея да довърша.

Но Якоб веднага схваща мисълта ми и отговаря:

― Мнението им може да се обобщи така ― никой не би бил изненадан да научи, че е станало точно така. Но както добре знаеш, само подозрения не са достатъчни!

Отново започва да вали. Вдигам очи към падащите над главите ни снежинки и се питам дали по нашия край също вали сняг.

― Не мога да се върна там. И никога няма да го направя ― промърморвам. ― Март не ми вярва. И когато разбере, че съм се върнала, изобщо няма да чака присъдата на съдията!

В очите на Якоб проблясва нещо като съчувствие.

― Ако питаш мен ― казва тихо, ― най-добре си стой тук! И можеш да бъдеш сигурна, че от мен никога нищо няма да научат!

Аз кимвам, подхващам отново патериците и продължавам да куцукам към дома.

Не ми трябва да поглеждам навън, за да разбера, че през нощта е навалял обилен сняг. Макар и в тези първи минути от зазоряването в стаята ми се процежда странен блясък. Снощи бях оставила кепенците вдигнати и сега светлината на зимата струи обилно в моята къщичка. Измъквам се внимателно от леглото, грабвам патериците и се насочвам към прозореца. И наистина ― целият двор е покрит с дебел слой сняг. Стоя и го съзерцавам с наслада, докато по едно време не усещам, че ми е станало твърде студено. Знам, че оттук нататък няма да мога повече да заспя, затова решавам, че е най-добре да се облека. Макар да обичам много снега, започвам да се притеснявам как ще отида на работа при тези преспи навън.

Проблемът ми се разрешава около час по-късно, когато съм приключила със закуската си и раздвижването по улицата навън показва, че работният ден е започнал. На вратата ми се чука. Отварям и изобщо не се изненадвам, когато виждам пред себе си Еверт.

― Реших, че ще ти бъде много трудно да минеш през този сняг с твоите патерици, затова дойдох да те отнеса на работа ― казва без предисловия.

Усмихвам се, поканвам го вътре и отвръщам:

― Много мило от твоя страна!

― Мило ли? ― поглежда ме Еверт. ― За нищо на света не бих позволил най-добрият сред художниците ми да се окаже отново на легло с втори счупен крак! ― И ми намига. ― Да ти кажа, мисля, че е крайно време да се опиташ да ходиш без тези патерици. Вчера говорих с Бьом, хирурга, и той каза, че вече спокойно можеш да започнеш да товариш болния си крак.

― Страх ме е ― признавам неловко.

― Но защо? Колко време мина оттогава? Близо осем седмици, нали? Счупеното отдавна трябва да е заздравяло.

― Чувствам краката си много странно. Някак си безсилни, като желе.

― Защото са ти отслабнали мускулите ― отвръща Еверт. ― Просто трябва отново да ги научиш да ходят, това е. Хайде, ела! Аз ще ти помогна! ― И без да обръща внимание на протестите ми, той измъква патериците изпод мишниците ми и ми хваща ръцете. ― Хайде, Катрин, ходи! Ако нещо стане, ще те хвана!

Правя една неуверена крачка напред.

― Браво! ― кимва Еверт. ― А сега опитай с болния крак!

Правя още една крачка, но само за да се строполя като чувал в обятията на Еверт.

― Не мога! Краката ми още не са заякнали… ― промърморвам.

― Не трябва да се предаваш! ― окуражава ме Еверт. ― Нищо не те боли, нали?

Той е прав. Нищо не ме боли, а и отдавна си мечтая да се освободя от тези патерици. Затова с негова помощ правя втори опит. Този път като че ли минава малко по-добре.

― Но не съм сигурна, че ще се осмеля да вървя без твоя помощ ― прошепвам.

― Не се и налага! ― отсича той. ― И без това няма да те пусна! Никога повече няма да те пусна да вървиш напред в живота без мен!

Вдигам стреснато глава и се оказвам лице в лице с него.

― Какво каза току-що?

― Чу ме много добре ― казва той и ме поглежда напълно сериозно. ― Моля те да се омъжиш за мен! Вероятно моментът не е от най-подходящите, обаче трябва да знам какво смяташ по принцип. Дали изобщо е възможно да ме обикнеш някога. Ако кажеш, че би могла, та макар и мъничко, това ми е напълно достатъчно! Помисли си няколко дена и ми отговори!

― Нямам нужда от няколко дена ― поклащам глава аз.

― Така ли? ― поглежда ме неуверено той и аз виждам как лицето му постепенно светва от щастие.

Обвивам ръце около врата му и го дарявам с продължителна, страстна целувка.

Може би се дължи на непоносимото чувство за самота, а може би просто се научих да съобразявам мечтите си с реалността. Толкова е трудно да крачиш през живота съвсем сама! Може би приемам това предложение, защото то е най-доброто за мен при дадените обстоятелства. А може би дълбоко в сърцето си наистина обичам Еверт. Ако не беше така, със сигурност бих помолила за време, за да обмисля предложението му.