Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Изолирана в моето легло, аз слушам движенията на хората в дневната, изпълнена с радост за моите приятели. Тъжно ми е, че не мога да отида при тях. Затова на лицето ми грейва усмивка, когато при мен отново се появяват момичетата и в хор се провикват:

― Имаме си братче!

― И аз така разбрах. Сигурно много се радвате, а?

― И още как! ― провиква се Гетруде, след което самодоволно добавя: ― Освен това не е мъртво! Както и мама!

― Как се казва? ― питам.

Момиченцето се замисля сериозно ― дотолкова, че веждите му се събират.

― Доста трудно име… ― започва.

― Казва се Алардусин! ― обажда се вместо нея Катерине.

― Какво великолепно име! ― възкликвам аз.

― А твоето бебе как се казваше, Катрин? ― пита малката сестра.

― То си нямаше име ― отвръщам. ― Почина, преди да успея да му измисля име.

Двете кимват и хукват да си играят навън.

Анхелика се възстановява удивително бързо. Още на същия ден след раждането пристига бавно при мен, за да приседне на леглото ми. Зад нея Труда носи бебето и го поставя в ръцете ми. Оглеждам мъничкото му личице, свитите на юмручета ръчички и миниатюрни ноктенца, вдишвам този особен, типично бебешки аромат и накрая го връщам обратно на майката с думите:

― Прекрасен е!

― Нали? Квентин е толкова щастлив! ― възкликва Анхелика, загледана с обич и гордост в сина си. После вдига очи към мен и казва: ― Никога не си ми казвала какво се е случило с твоето момченце. Живо ли се роди? Или предпочиташ да не говорим по този въпрос?

― Да, предпочитам да не говорим ― смотолевям аз.

― Извинявай! ― поглежда ме тъжно Анхелика. ― Изобщо не трябваше да повдигам тази тема.

― Няма проблеми.

Но, разбира се, че има. След като тя излиза от стаята с Алардусин, а Труда отива на двора да простира прането, аз затварям вратичките на моето легло и за първи път от цяла вечност се разплаквам. Разплаквам се за сина си.

След още цели три седмици най-сетне настава мигът, когато ми позволяват да стана от леглото. В компанията на Анхелика и семейството ѝ аз не се чувствам самотна и не бих казала, че ми е скучно, но вече нямам търпение да се изправя на крака и да се движа. Чакам нетърпеливо Еверт, който е обещал да ми донесе патерици. Седнала съм на леглото и краката ми висят от него, когато на прага на стаята ми се появява Еверт, ухилен до уши.

― Тези неща ще те изправят на крака за нула време! ― казва, когато ми подава патериците. ― Е, имах предвид на крак.

Изправя ме внимателно и онези части от тялото ми, които докосват ръцете му, като че ли изведнъж пламват. Няколко секунди по-късно вече стоя на здравия си крак, подпряна на леглото, докато Еверт ме придържа от другата страна. Дишането му звучи толкова напрегнато над главата ми, че аз не смея да го погледна. Накрая той поставя внимателно патериците под мишниците ми и отстъпва крачка назад, като ме подканя:

― Хайде, опитай!

Докато правя първите си несигурни крачки, той стои близо до мен, готов всеки момент да ме хване при нужда. Постепенно му хващам цаката и започвам да обикалям куцукайки стаята.

― Най-накрая! ― отсичам по едно време. Вдигам очи към Еверт, който стои пред мен със скръстени пред гърди ръце, и допълвам: ― Можеш веднага да ме отведеш в грънчарницата! Идвам с теб!

― Сигурна ли си?

― Разбира се, че съм сигурна! Писна ми да бездействам! Рисуването с нищо няма да навреди на крака ми, така че вече не виждам причина да не се върна на работа!

― Стига да обещаеш, че няма да се разхождаш из работилницата без причина! Знаеш, че навсякъде по пода се търкалят боклуци.

― Обещавам, че ще бъда добро момиче и няма да мърдам от пейката си! ― изричам с усмивка.

― Хубаво! ― кимва одобрително той. ― А помощта ти със сигурност ще ми дойде добре.

Вземам си довиждане с Анхелика, която е в дневната. Двете се прегръщаме, а после целувам по бузката и малкия Алард, както вече наричат за кратко детето.

― Ще ми липсваш! ― промърморва тъжно Анхелика. ― Беше толкова хубаво да имам под ръка някого, с когото да мога да си говоря! Все пак вечер ще продължиш да се прибираш при нас, нали? В това състояние в никакъв случай няма да можеш да ходиш на пазар и да си готвиш сама.

Колкото и да ми се иска да се върна в моята къщичка, не мога да не призная, че още малко помощ няма да ми бъде излишна ― в това състояние наистина не бих могла да се захвана с домакинска работа. Така че приемам предложението ѝ.

― В такъв случай до довечера! ― светват очите на Анхелика. ― Хайде, сега върви и се наслаждавай на рисуването! А както виждам, Еверт е на седмото небе, че се връщаш в грънчарницата.