Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

По-късно същия ден ме отнасят на носилка до дома на моите приятели. Там ме посрещат с топлота и интерес, които буквално ме трогват. Анхелика има една малко възрастна прислужница, която обаче е много работлива и подхожда практично към всички неща в живота.

― За мен няма абсолютно никакво значение дали ще се грижа за четирима или за петима! ― отсича делово Труда, докато отваря вратичките на леглото в кухнята.

Еверт и Квентин ме поставят внимателно вътре. Отнасят се с мен така, сякаш съм от стъкло и въпреки вниманието им пак се чувствам безкрайно изтощена. Отпускам се с благодарност върху възглавниците и усещам как клепките ми се затварят.

― Сега подремни! ― кимва усмихнато Анхелика. ― Аз смятам да направя същото.

― Къде ще спиш? ― обаждам се аз. ― Надявам се не на тавана, нали?

― А, не! Там ще отиде Труда. В момента си настанена на нейното легло.

― Цялата тази суматоха… само заради мен… и ти в това състояние… ― промърморвам.

Анхелика присяда на ръба на леглото, поставя ръка на рамото ми и казва:

― Катрин, много се радвам, че си още сред нас и че имам възможността да направя това за теб! За мен наистина не е никакъв проблем, пък и в края на краищата работата ще върши Труда, а не аз! Така че, ако ще благодариш на някого, благодари на нея!

Застанала зад нея, прислужницата клати сърдито глава и отсича:

― Сигурно светът ще е свършил, ако настъпи ден, в който аз ще откажа да помогна на човек със счупен крак и да му дам нещо за ядене!

Но тя, разбира се, не прави само това. Същият този следобед Труда сменя всичките ми бинтове със съвсем чисти, след което сресва и сплита наново косата ми.

― Както се беше заплела, скоро щеше да бъдеш принудена да я срежеш ― промърморва накрая, когато приключва.

Пак от Труда разбирам, че Якоб е идвал пред къщата им и питал как съм, и бил кимнал доволно, когато тя му казала, че треската ми е отминала. После си бил заминал.

― Не пожела ли да влезе тук? ― питам.

― Трябваше ли да го поканя? Искаш ли да го видиш?

― В никакъв случай! Просто питам.

― В интерес на истината и на мен ми се стори странно как моментално си тръгна ― отбелязва възрастната жена. ― Трябва да ти е добър приятел, за да пристигне тук чак от Севера, само и само да разбере как си. Каза ми, че си вдовица и че никак не ти е било лесно, затова той те държал под око. Бил си намерил и работа тук, в Делфт, така че щял да се навърта наоколо. Ако питаш мен, май те харесва.

При тези думи Труда ми намигва, но аз не реагирам. Преструвам се, че пак се унасям в сън, и тя излиза от стаята. Но в момента, в който оставам сама, аз отварям очи и се вторачвам отчаяно в стените на затвореното легло.

В края на октомври Анхелика започва да ражда. Виковете ѝ ме събуждат малко след полунощ и с всеки изминал час нарастват по сила и честота. В къщата настава истинска суматоха. Квентин крачи напред-назад, Труда стои неотклонно до господарката си, Катерине и Гетруде стават от леглата си и пристигат при мен по нощнички и нощни шапчици. Поканвам ги да се качат при мен и се опитвам да ги разсейвам с разни истории.

― Ти защо си нямаш детенце, Катрин? ― пита Гетруде.

― Почти си имах, но почина ― отговарям тъжно.

― Момиченце ли беше?

― Не, сладко момченце.

― И ние си имахме братче, което почина ― казва Катерине. ― Майките също умират.

― Не, не умират! ― провиква се уплашено Гетруде.

― Напротив, умират! ― изтъква по-голямата сестра. ― Ти не разбираш нищо, защото си малка!

Тези думи карат момиченцето да се притисне още по-плътно до мен.

― Мама няма да умре, нали, Катрин?

― Разбира се, че не! ― изричам с успокоителен тон. Предишните раждания на Анхелика са минали без всякакви усложнения, затова усещам, че имам основания да им обещая подобно нещо.

В този случай обаче раждането продължава малко по-дълго. Пристига акушерката, писъците на Анхелика отслабват все повече и повече, навън зората настъпва, а все още няма никакво бебе. Проклинам крака си за безсилието. Проклинам го, че ме държи прикована в това легло и не ми позволява да помогна поне с присъствие на приятелката си. Накрая, тъкмо когато слънчевите лъчи нахлуват в стаята, дочувам острия писък на новородено. Впивам очи във вратата и малко след това на прага застава Квентин и възкликва:

― Имаме си момченце!

― Поздравления! ― отвръщам аз. ― Ами Анхелика? Тя добре ли е?

― Напълно. Изтощена, но много щастлива ― отговаря ми Квентин, обръща се и изчезва нагоре.