Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Раните по ръцете и краката ми са наложени с вонящи лапи за предпазване от инфекция. Но като че ли изобщо не ми помагат. Няколко от раните ми вече са силно зачервени по ръбовете и започват да пулсират. В началото проблеми ми беше създавал само счупеният ми крак, но сега започвам да горя цялата така, сякаш имам треска.

Един ден, излизайки бавно от кратка дрямка, с изненада установявам, че до леглото ми стои някой. Бавно обръщам глава към посетителя си, очаквайки да видя Еверт. И зървам не кого да е, а… Якоб! Примигвам, надявайки се това да е плод на замаяния ми от треската мозък, обаче той не се маха. Продължава да си стои там.

― Здравей, Катрин! ― даже изрича.

Единственото, което мога да сторя, е просто да го зяпам слисано.

Якоб присяда предпазливо на ръба на леглото ми. Повдига леко одеялата и се смръщва.

― Хммм, счупен крак, лоша работа!

― Какво правиш тук? ― успявам да изломотя накрая аз.

― Дойдох да видя как си ― отговаря той. ― Извадила си голям късмет.

― Зависи от гледната точка.

― Така е. Но ти живееш в другия край на града, така че изобщо не би трябвало да си била наблизо до онова, което се е случило. Чудя се как изобщо е станало. Но като се огледаш наоколо, може би ще се съгласиш с мен, че си извадила голям късмет.

― Откъде знаеш къде живея? И защо изобщо си тук?

Якоб се ухилва самодоволно и отвръща:

― Ти изчезна така внезапно! Никой не знаеше къде си заминала ― вади нещо отвратително изпод нокътя си и продължава: ― Онези богаташки типове, за които работеше… Сякаш гледаха през мен, когато ги питах къде си.

― Тогава как ме намери?

― Завъртях за малко главата на онази тяхна прислужница, Грета май беше. И всичко ми се изясни.

Затварям очи, напълно изтощена. Не, нямам сили да се справям и с това. Не и сега.

― Какво искаш от мен, Якоб? ― прошепвам. ― Вече получи половината ми пари. Да не би да си дошъл за останалите?

― О, не! Задръж си парите. Дойдох просто да те видя.

Поглеждам го притеснено.

― Наистина! От доста време насам знаех, че живееш в Делфт. Но когато чух за станалото, веднага пристигнах, за да разбера как си.

― Колко мило! ― подмятам саркастично.

― Така е, нали? Защото е напълно искрено. Не те ли оставих на мира толкова време, а? Виж какво, не съм чак толкова лош, за колкото ме мислиш. И наистина ти желая само най-доброто!

― Е, както виждаш, аз съм добре ― промърморвам.

Той пак ме оглежда и казва:

― Тъкмо обратното. Изобщо не мисля, че си добре! Имаш треска.

Само с едно движение на ръката той отмята одеялата и надниква със сбърчено чело към мръсните, изпокъсани бинтове, покриващи раните ми. Накрая пита:

― Какво са им сложили на тези рани?

― Нямам представа.

Без да иска позволението ми, той развива един от бинтовете и оглежда лапата под него.

― Това вони! ― отсича накрая. ― Най-добре е да се махне!

― Лекарят много добре знае какво прави ― тросвам се аз.

― Помниш ли едно време как мажехме кравите, когато се порежеха някъде? С мазило от невен и къпинови листа ― казва делово той. Използва бинта, за да изтрие последните останки от лапата, с която са наложили раните ми, и преминава към следващата превръзка.

― Но какво правиш, за бога? ― изпищявам аз. ― Престани! Пак ще започнат да кървят и тогава…

― Раните ти отдавна не кървят, Катрин! Препоръчвам ти да не им позволяваш да ти слагат повече от тези боклуци. Аз ще ти донеса от нашето мазило.

― Мисля, че идеята е много добра ― чувам познат приятелски глас. До нас е застанал Еверт. ― И аз съм съгласен, че ти вместо да се оправяш, се влошаваш все повече, Катрин. Мисля, че е крайно време да пробваме с друго лекарство.

И се представя на Якоб, който му отвръща с подобаваща любезност.

― Аз съм стар приятел на Катрин ― допълва. ― От едно и също село сме.

― Всеки приятел на Катрин е и мой приятел! ― отсича Еверт и плясва Якоб по рамото. ― Заради експлозията ли дойде насам?

― Да — отговаря Якоб. — Притесних се, когато научих. По принцип бях планирал да намина насам, но когато разбрах, потеглих веднага.

От вниманието на Еверт очевидно не убягва фактът, че аз през цялото това време си мълча, затова очите му започват да се стрелкат ту към мен, ту към Якоб.

― Благодаря ти за посещението! — изрича накрая дружески. — Но сега бих искал да остана насаме с Катрин, ако обичаш!

― Заповядай! — кимва Якоб. — Тъкмо през това време аз ще отида да ѝ взема друго мазило.

Кимва и на двама ни и излиза.

Без да отлепя очи от гърба му, Еверт прошепва: