Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Когато идвам на себе си за втори път, се оказвам върху дървена носилка, заобиколена от огромно стълпотворение от народ. Хора си крещят един на друг, прескачат носилката ми и непрекъснато ритат ранения ми крак. Накрая аз се разпищявам, но веднага след това нечий яростен глас разпръсква хората около мен. Пак припадам. На третото си събуждане се оказвам в легло. Но не у дома ― доколкото съдя от гнусната смрад, идваща от чаршафите ми и от шумотевицата около мен.

Отварям широко очи и се оглеждам. Намирам се в някаква стая. Покрай стените ѝ са подредени легла, от които се чуват по-силни и по-слаби стенания. Подът също е покрит с жертвите от пожара — някои на носилки, други директно върху каменните плочи. Между телата сноват хора ― някои търсят своите близки, други са просто медицински сестри. Нещо ми подсказва, че се намирам в странноприемницата на зърнения пазар. И че съм жива. Била съм спасена от изгаряне в пожара тъкмо навреме.

Затварям очи и благодаря на Бога. Облекчението ми е толкова голямо, че успявам да събера малко повечко сили, за да търпя болката. Нямам никаква представа какво точно ми има, но забелязвам, че почти цялото ми тяло е увито в бинтове. Най-сериозно ранен очевидно е десният ми крак. Не съм в състояние да го помръдна и на милиметър, без да изпитам остра, пронизваща, ослепителна болка.

Бавно и предпазливо повдигам одеялото и надниквам към краката си. Десният се оказва прикрепен към малка дъска. Парчетата платно, които го държат за тази дъска, не са особено чисти. Изглеждат сивкави и от тях се просмуква кръв. Моята ли е тази кръв, или на предишния пациент?

Дори това невинно движение вече е успяло да извика в очите ми черни петна. Затова притварям клепачи и се опитвам да се изолирам мислено от хаоса около мен.

― Катрин…

Познат глас. Настойчив и леко дрезгав. Отварям очи, обръщам бавно глава и зървам пред себе си Еверт. Надвесен над мен. Очите му са зачервени, лицето му е мъртвешки бледо. Повдигам ръка, която също е увита в бинтове, и му се усмихвам окуражително.

― Ти си жива! Слава на Бога, жива си! А аз си мислех… ― не довършва той и безмълвно поклаща глава.

― Аз бях излязла ― прошепвам. ― Отидох да купя масло за боите.

― Точно това е спасило живота ти! Целият квартал е избухнал!

― Карел? ― поглеждам с надежда аз.

― И той е тук, но е много лошо ранен. Шансовете му за възстановяване са минимални. Всичките му чираци са мъртви, както и клисарят Симон.

Затварям очи и се опитвам да осмисля чутото. Накрая питам тихо:

― Какво всъщност стана?

― Избухна артилерийският склад. Все още нямат представа как точно е станало. Очевидно вътре е имало огромно количество барут, защото взривът вдигна във въздуха целия квартал. Както вече ти казах…

― Божичко…

Настъпва тягостно мълчание, през което двамата наблюдаваме как отвън продължават да вкарват вътре нови и нови жертви на експлозията. Подът на импровизираната лечебница вече е пълен и ханджията подвиква на носачите да отнесат следващите жертви в църквата, която се намира точно до странноприемницата. Виковете, воят и писъците наоколо са оглушителни. Навсякъде тече кръв и във въздуха се носи миризма на желязо. Някъде в другия край на стаята в момента провеждат ампутация и пациентът се съпротивлява, пищейки до небето. Усеща се вонята на горящо масло, използвано за запечатване на срязаните кръвоносни съдове, смесващо се с миризмата на горяща плът.

Лицето на Еверт се разкривява от погнуса и той отсича:

― За нищо на света няма да те оставя тук! Идваш с мен!

― Не мога! Кракът ми е счупен!

― Ще те откараме у дома. С каруца или на носилка.

Дори самата мисъл, че тялото ми ще се люшка на носилка или в каруца из целия град, е достатъчна, за да ме накара да потреперя от ужас.

― Не, моля те! Как ще се справя съвсем сама вкъщи?

― Имам предвид у дома, в моята къща!

Предложението му е трогателно, но аз поклащам глава и казвам:

― Само ще дадем на Делфт нов повод за клюки. А освен това ти нямаш време да се мотаеш около мен и да ме гледаш.

― Може да го прави Анна, икономката ми.

― Не! ― пак поклащам глава аз. ― Не мога дори да си представя да бъда местена където и да е! Даже най-малкото движение ми причинява неописуема болка! В момента тук е най-добре за мен, повярвай ми!

Еверт се оглежда отново, очевидно не особено убеден.

― А аз мисля, че идеята ти никак не е добра. Ще минат седмици, докато счупване като това заздравее!