Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Защо пък не? Винаги съм искала да се махна оттам. След като Хофърт почина, вече нямаше нищо, което да ме задържа там.

― Но там има хора, които гледат на твоето заминаване като на бягство ― отбелязва учителят ми.

― Да, може да се каже, че беше и бягство. Но аз бягах от друго ― не исках повече да се задушавам в онова малко селце с вечните клюки! Исках нов живот, да бъда свободна, да се запозная с нови хора!

― Е, харесва ли ти?

― Какво искаш да кажеш? ― поглеждам го неразбиращо.

― Това, което казах. Харесва ли ти новият свободен живот?

Налага се да се замисля за малко. Накрая отговарям:

― Честно да си призная, мъчно ми е за близките ми, обаче не желая да се връщам там! Не мога да се върна там!

― Разбира се ― кимва Карел. — Ако бях на твое място, завръщането би било последното нещо, което би ми минало през ума.

През следващата седмица аз за първи път правя опит да рисувам портрет. Карел е получил поръчка за такъв от Симон Симонсьон, клисаря на катедралата, и изисква от всички свои ученици също да се пробват в тази задача.

Но още преди да сме започнали, маестрото си дава сметка, че не е останало никакво масло за смесване на боите. Трясва празното бурканче на масичката и отсича:

— Щеше да бъде добре да бъда уведомен, когато това масло е свършило!

― Извинявай, вината е изцяло моя, разбира се! ― смотолевям смутено и се изчервявам.

— В такъв случай върви и купи! Веднага! И побързай, ако обичаш!

Скачам на крака, мятам си бързо жакета и хвърлям извинителен поглед към клисаря, който седи и позира на столчето, накипрен в най-хубавия си ленен костюм. Карел ми кимва успокоително и допълва:

― Засега имам достатъчно бои.

Поглеждам го с благодарност, грабвам празния буркан и хуквам навън. Бягам колкото сили имам по Старата улица на Делфт. Когато стигам при търговците на ленено масло, ги моля да напълнят буркана ми догоре, след което хуквам със същата скорост по обратния път.

Октомврийският ден е прекрасен и слънчев, улиците са пълни с народ. Кепенците на всички магазини са спуснати и превърнати в препълнени догоре сергии с всевъзможни стоки. Прислужници и домакини вървят бавно край тях и оглеждат. Обгърнала съм здраво с ръка моя буркан, за да го пазя от сблъсък, докато лавирам през тълпите. Внезапно се чува оглушителен гръм, като експлозия. Гърмът е толкова силен, че аз инстинктивно прикляквам и губя равновесие. Бурканът ми се удря в близката стена и се разбива на парчета. Навсякъде около мен хората се оглеждат за прикритие или просто се хвърлят на земята.

Преди да разбера какво изобщо става, се чува втори гръм. В тясната уличка настава пълна паника, хората започват да се бутат и блъскат, за да избягат нанякъде. Във въздуха се разнася тежък мирис на дим и барут. Изправям се на крака, избутвам някаква жена от пътя си и побягвам.

В края на уличката се заковавам на място. Към мен се носят на буйни талази мастиленочерни облаци. Изпадам в паника и се обръщам да бягам в обратна посока. Тълпите, неясно защо тичащи към дима, блокират пътя ми, затова бързо завивам надясно, покрай водите на Ферверсдайк.

Междувременно около мен все повече притъмнява. Неспособна да си поема дъх, аз започвам да кашлям, а когато вдигам очи, виждам над главата си огромен облак черен дим, увиснал като покров над целия град. Няколко улици по-нататък се чува бучене на пламъци. И неистови писъци: „Пожар, пожар!“.

Гръмва трета експлозия и разтърсва здраво града. Този път гърмът е толкова силен, че сякаш идва право от ада ― къщите и тротоарите се разтрисат, прозорците се разпукват и по улиците започват да се сипят парчета оловно стъкло. Усещам как едно от тези парчета пробива кожата ми, но болката, която очаквам, незнайно защо не идва. Защото единственото, което усещам в момента, е всепоглъщащ ужас.

В далечината се вихри някаква странна буря, която се носи към нас. Сякаш ръката на самия Господ Бог разкъсва улиците, помита керемидите от покривите на къщите, разбива фронтоните им, откъсва вратите и ги изхвърля далече, далече… Водата в канала завира и започва да прелива от коритото си. Лодките в нея се превръщат в трески, навсякъде хвърчат отломки, вихърът подхваща хората и ги отнася на метри далече. С ужасяваща скорост бурята връхлита и върху мен.

Обръщам се и хуквам да спасявам живота си. Разрушителната вълна ме следва по петите и всеки момент ще ме настигне.

Изпищявам, когато накрая ме подхваща и понася със себе си.