Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Барентсдохтер ― казва вместо мен Йоханес. ― Но ти отдавна си напуснал онзи край, Карел, така че надали сте се срещали. Или може би греша?

― Ако сме се срещали, със сигурност щях да го помня! ― отвръща кавалерски Карел и отново ми се покланя. ― Всъщност аз наистина съм напуснал отдавна онези земи. Живях доста време в Амстердам, а в Делфт съм вече от четири години.

― Да, Йоханес ми каза ― кимвам усмихнато аз. ― Били сте ученик на Рембранд ван Рейн, нали така? Аз също имах честта да го видя веднъж, по време на предишната ми работа. А един от неговите ученици ― Николас Мас, даваше уроци по рисуване на жената, за която работех.

― Разбирам, че вие също рисувате ― казва Карел и ме оглежда с интерес.

― Е, мъничко. При това не чак толкова добре.

― Не се подценявайте, мафрау! По този повод двамата с Йоханес трябва да ви признаем нещо. Видяхме картината ви! Показа ни я Еверт ― допълва и се усмихва на моя шеф. ― Според него вие имате голям талант, затова трябва да се погрижим за него!

Стрелвам с очи Еверт, който само ни наблюдава и се усмихва щастливо.

― Така ли е казал? ― питам изумено.

― Точно така — кимва Карел. ― Освен това попита дали някой от нас двамата би желал да ви дава уроци!

― Което бих сторил с огромна радост, но, за съжаление, съм толкова зает със странноприемницата, че едва намирам време аз самият да рисувам! ― обажда се Йоханес.

― Така оставам само аз ― допълва Карел. ― Нямам право да ви взема като ученичка на пълно обучение, но все пак разполагам с време да ви покажа това-онова. Ако проявявате интерес, разбира се! ― добавя с усмивка. ― Разбирам от Еверт, че свободният ви ден е понеделник, така че предлагам да започнем още този понеделник!

И ме фиксира с очи в очакване на реакцията ми.

Имам чувството, че всичко това е сън. Аз? Уроци по рисуване? Погледът ми пак се стрелва към Еверт, който продължава да стои леко встрани, но все така не откъсва очи от мен. Очи, от които се излъчва невероятна нежност. Напълно объркана, аз се обръщам към Карел и казвам:

― Всъщност аз се чувствам напълно удовлетворена от работата, която върша в грънчарницата, но с удоволствие бих пробвала да се науча да рисувам още по-добре!

― Значи се уговорихме! ― отсича той. ― Ще ви чакам в понеделник, в осем часа сутринта, в моето студио на Дуленстрат.

С тези думи Карел Фабрициус ми се покланя още веднъж и се отдалечава.

А Йоханес Вермер ми намигва съзаклятнически и побързва да се върне зад тезгяха на пивницата.

Еверт се приближава към мен и впива очи в моите.

― Благодаря ти! ― прошепвам нежно.

― Е, ще го направиш ли?

― Първият ми урок е този понеделник.

― Прекрасно! ― възкликва със задоволство той. ― Успях да договоря с Карел много прилична такса за уроците ти!

― Ще си я плащам аз! ― отсичам.

― Позволи на мен, ако обичаш!

― Виж какво, аз имам пари, така че настоявам сама да си плащам уроците! ― не се предавам.

― Аз пък настоявам да ми окажеш честта да ги плащам аз! ― не отстъпва и Еверт. ― Ти ми направи такава огромна услуга, като предложи да се опитаме да копираме китайския порцелан! А което е още по-важното, онова, което научиш при Карел, ще се отрази и на работата ти при мен!

С последния аргумент със сигурност не мога да споря. В душата ми се борят всякакви емоции ― изненада, благодарност и… още нещо, някакъв особен трепет, който ме обърква. Ала единственото, което успявам да изрека в този момент, е:

― Благодаря ти, Еверт!

Отдавна минава полунощ. С Еверт сме седнали на едни стълби и зяпаме вече празния пазарен площад. Малко по-нататък закъснял гуляйджия се клатушка пиян и крещи нещо, но иначе площадът е напълно пуст. Горящите факли разпръскват донякъде нощния мрак, бледата луна също дава най-доброто от себе си да ни свети. По навик въртя на ръката си гривната, която получих от Матиас, но спирам, когато забелязвам, че Еверт ме наблюдава.

― Имаш красиви ръце ― казва той. ― Толкова малки и нежни! А виж моите! ― Протяга покритите си с мазоли и белези от рани ръце и двамата се засмиваме. — Гривната също е прекрасна. Това е лапис лазули, нали?

― Да ― кимвам. ― Подарък от Матиас, преди да отплава.

― И аз така си помислих.

После настъпва конфузна тишина, през която отново вперваме невиждащо очи към площада.

По едно време Еверт изрича:

― Още ли го обичаш?

Въпросът увисва във въздуха като сапунен мехур. Накрая въздъхвам и отговарям: