Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Мисля, че говорите глупости! ― отсичам, но и аз самата долавям страха в гласа си.

― Да, и аз така мисля! — отсича Анхелика, трясва монетата на масичката пред циганката и добавя: ― Хайде, Катрин, да се махаме оттук!

Аз се изправям несигурно на крака, без да откъсвам очи от циганката.

― Бягай! — прошепва тя. ― Бягай, докато все още можеш!

Само един поглед към изражението ми е напълно достатъчен за Еверт, за да разбере, че нещо не е наред. Поставя ръка на рамото ми и казва:

― Надявам се, че не вярваш на всичките тези глупости, нали?

― Ами не знам… ― смотолевям. ― Невинаги са глупости. Има хора, които наистина са надарени с пророческа дарба. Пише го даже в Библията!

― Това е вярно ― кимва Еверт, ― обаче има и много шарлатани! Какво ти каза тази жена?

В този момент към нас се приближава Квентин. Поглежда ме със свъсено чело и изрича:

― Анхелика ми каза какви ти ги е наговорила гадателката! Казала ти е, че си в голяма опасност!

― Да — кимвам. — Както и че за мен е щяло да бъде най-добре да избягам далече оттук.

Лицето на Еверт се разкривява от ярост и без да каже нищичко, се запътва с широки крачки към палатката. Всички се споглеждаме сконфузено. Той не остава там особено дълго време. Когато излиза, лицето му е станало още по-мрачно, а пред себе си тика гадателката.

― Катрин, тази жена има да ти казва нещо! ― избоботва.

Младата циганка пада на колене пред мен, хваща ръката ми и започва да нарежда:

― Простете ми, мафрау! Говорех само онова, което ми дойде на ума! Ако започна да предсказвам блестящо бъдеще на всички, хората ще престанат да ми вярват! При вас не видях нищо особено, затова просто се наложи да си го измисля!

Около нас започват да се скупчват хора и да ме зяпат, чудейки се какво става. Идва ми да потъна в земята от срам. Опитвам се да си дръпна ръката, обаче циганката не ме пуска.

― Дайте пак да опитам, за да заслужа парите ви! ― Обръща ръката ми и очите ѝ започват да шарят по нея. — Линията на живота ви е много дълга, това е добре. Виждам още…

Тълпата около нас започва да подвиква подигравателно и този път аз успявам да изтръгна ръката си.

― Няма проблем, вярвам ви! ― казвам. После се обръщам към Еверт и прошепвам: ― Моля те, нека вече да тръгваме!

Той кимва, прегръща ме през раменете и ме повежда през все по-сгъстяващите се около нас тълпи. Квентин, Анхелика и децата вървят плътно след нас. Чувам как отзад хората започват да крещят на гадателката и да я замерват с конски фъшкии. Когато стигаме до по-тиха част на площада и се обръщаме, виждаме, че вече са съборили палатката на циганката и в момента я разкъсват на парчета.

― Гадателките са напълно наясно, че поемат огромен риск ― обажда се Квентин. ― Според законите на Църквата даже нямат право да идват тук. Преди стотина години тази циганка щеше да получи сто камшика на голо, но сега ще се отърве лесно. Е, ще пийнем ли по нещо? ― сръгва с лакът Еверт, по чието изражение си личи, че наказанието с камшик всъщност не му се струва чак толкова лоша идея. ― Хайде де, все пак сме на панаира! ― подканя го през смях Квентин.

Накрая Еверт се отпуска и се обръща към мен за съгласие.

― Идеята ми се струва добра! ― кимвам с усмивка.

Влизаме в странноприемница „Мехелен“, която се пръска по шевовете от клиентела. Дигна и дъщеря ѝ Гетруде ни помахват, но са твърде заети, за да спрат и да си побъбрят с нас. Йоханес е зад бара, затова успява да отдели време да дойде при нас поне за мъничко.

― Катрин, искам да те запозная с един човек! ― казва той без всякакви предисловия и поставя ръка върху рамото на мъжа, който се появява зад него. ― Това е Карел Фабрициус, моят някогашен учител и един от най-добрите ми приятели сега!

Кльощавият мъж с тъмна коса, изглеждащ в началото на трийсетте, прави лек поклон и изрича:

― Чувал съм много неща за вас, мадам! Вие сте най-голямата сензация на нашия Делфт напоследък!

― Така ли? ― разсмивам се аз, изчервена от свян. ― Е, надявам се нещата, които сте чували, да са били добри!

― И то много добри! А сега, когато имам честта да ви видя, напълно разбирам защо. Казаха ми, че сте от Де Райп. Че откъде да сте, наистина! Такава снежнобяла, руса красавица не може да е от никъде другаде!

― Карел е от Миденбеймстер ― вмята многозначително Йоханес.

― Та това е съвсем близо до Де Райп! ― възкликвам. ― Да не би всички от нашия край да са се преместили в Делфт?

― О, надали. Въпрос на случайност ― отговаря Карел. ― А фамилията ви каква е?