Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Доста често си ходя до Алкмар, но за Де Райп си права, никога не съм ходил там ― казва Исак и ме поглежда изпитателно, като че ли доловил резервираността ми.

― Отбий се някой ден у нас, когато имаш време! ― подхвърля Аделаиде топло. ― Много ще се радвам да се опознаем!

― Би било прекрасно! ― кимвам аз и ѝ благодаря с притеснена усмивка. ― Но сега моля да ме извините, трябва да се връщам на работа!

Правя бърз реверанс и изчезвам отзад в студиото.

― Ще се видим в неделя, на църква! ― подвиква след мен Аделаиде ван Паланд.

Бих предпочела да не се вясвам често в полезрението на Исак и Аделаиде, ала няма как да избегна ходенето на църква. Не би било разумно и в неделя да си седя у дома, особено когато имам толкова много неща, за които да се реванширам пред Господ Бог. От друга страна, разглеждам раздялата със семейството си и отказа си от Матиас като вид покаяние. А новото начало в Делфт, където мога да прекарвам целите си дни в любимото си занимание ― да рисувам, е много повече, отколкото бих могла да си мечтая.

Междувременно поръчките за нашата грънчарница валят една след друга. Еверт вече е наел допълнителна работна ръка, обаче работата пак си остава много. Вече не става въпрос за творческо вдъхновение. Налага се да произвеждаме, при това бързо.

Двамата с Франс решаваме за ускоряване на производството да нарисуваме мотивите върху хартия. Изрязваме ги внимателно и ги поставяме върху съответното изделие като шаблони. Очертаваме шаблоните с въглен, така че рисунките да станат видими. След това единственото, което остава, е да ги оцветим. Новите попълнения в нашата работилница използват нашите шаблони, с което производството ни стремглаво нараства.

Грънчарницата също се разраства, при това с невиждани темпове. Само за едно лято продажбите се удвояват, а после утрояват.

― „Делфт“ е стигнал до носа ― казва един ден Еверт в края на работния ден. ― Нос Добра надежда, най-южната точка на Африка ― допълва, когато вижда безизразния ми поглед. Прави ми знак да го последвам и ме води в канцеларията си, където още от отплаването на Матиас на една от стените виси карта на света. — Това е нашата република, това тук са Франция и Испания, а онова, голямото отдолу е Африка. В момента Матиас е тук!

Заставам до него и се вглеждам в точката, която той сочи. Странно е да си представя Матиас толкова далече. По принцип ние не говорим за него ― Еверт най-вероятно защото иска да щади чувствата ми, аз — по същата причина.

Какво ли прави той в този момент? Дали мисли за мен? Колкото и да ми е неприятно да си призная, аз мисля за него твърде често, въпреки че болката от липсата му вече не е чак толкова остра.

― И къде точно отива? ― питам.

Пръстът на Еверт се насочва към някаква точка в другия край на картата.

― Сега виждаш колко е далече, нали? ― казва. ― Човек просто не може да си го представи. Лично аз дори и не бих си помислил да тръгна на такъв път, но той винаги е мечтал за това.

― Да, казвал ми е.

Еверт ме поглежда косо и изрича предпазливо:

― Катрин, мисля, че трябва да знаеш нещо за Матиас.

― Да? ― поглеждам го аз.

― Преди време ти казах да не разчиташ твърде много на него. Матиас винаги е имал проблем със сериозното обвързване. Обича разнообразието. Няма никакъв интерес към улегналия живот. Знам, че е много чаровен, но направо не ми се иска да си спомням колко женски сърца е разбил досега!

― Моето не е успял да разбие ― промърморвам.

― Всъщност почти успя. Видях те как изглеждаше, когато той дойде да се сбогува с теб.

― Попита ме дали ще го чакам.

― Да, чух ― кимва Еверт. ― Е, ти чакаш ли го?

Втренчвам се в картата и в точицата, където в момента се намира Матиас, и накрая отговарям:

— Не. He мисля, че има смисъл да го чакам.

Веднъж изрекла това на глас обаче, аз се изпълвам с още по-голяма болка от преди.

За моя най-голяма изненада Еверт казва:

― Според мен той наистина мислеше онова, което каза.

― Така ли? ― поглеждам го слисано.

— Матиас не е лъжец. Никога не е бил. Когато каже нещо такова, винаги е напълно искрен. Проблемът е, че просто не може да удържа обещанията си. Не защото не иска, а защото не е направен от същото тесто като другите хора. Има нужда от свободата да прави каквото си иска. Или да не прави. Затова можеш да бъдеш сигурна, че ще се върне при теб. Но после пак ще те напусне.

Изслушвам всичко това в пълно мълчание. И последната надежда, която въпреки всичко имах за тази връзка, е напълно разбита. Нещо дълбоко в мен ми подсказва, че Еверт е прав и че има съвсем добри намерения, като ме предупреждава. Но усещам, че става въпрос и за нещо съвсем друго. Осъзнавам, че само с една крачка в негова посока ще облекча самотата и на двама ни.