Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Въпреки че живея наблизо, Еверт настоява да ме изпрати. Когато отварям предната врата, той казва:

― Няма да съжалявам, че те взех на работа при мен, Катрин! Вече съм напълно сигурен в това.

Засмивам се и отвръщам:

― Чакай само да видиш първото ми развалено гърне!

― И какво от това? ― свива рамене той. ― Е, лека нощ! ― вдига ръка за поздрав и се отдалечава.

Проследявам го как върви обратно към работилницата. Едва когато изчезва зад ъгъла, аз се сещам да вляза в къщата си и да заключа.

― Какво е това? ― пита свъсено Франс на следващия ден, вторачен в изрисуваните с черна боя и източни мотиви чинии, чакащи за зареждане в пещта. До него стои Квентин и също оглежда с недоверие новите изделия.

― Един експеримент ― отвръщам аз. ― Всички грънчари правят все едно и също нещо, затова аз си казах: „Защо пък да не пробваме нещо различно?“.

― Да не би вчера да си оставала след работа, за да ги правиш? ― повишава неодобрително глас Франс. ― Шефът знае ли за това своеволие?

― Да, Еверт дори ми помогна.

― Аха, значи вече си говорите на малки имена! Не си губиш времето, не може да не ти се признае! Сигурно е била дълга нощ ― промърморва и ми обръща гръб.

Вторачвам се ядосано в гърба му. Нямам никакво намерение да се оставям да бъда обиждана, макар и завоалирано.

― Виж какво, Франс, никак не обичам намеци, а и не ми пука! ― отсичам. ― Ако искаш да ми кажеш нещо, просто ми го кажи!

Франс оставя чинията на масата, обръща се към мен и просъсква:

― Вярно е, че рисуваш добре, но не чак толкова добре, че да проумея защо беше наета на работа толкова лесно! Аз трябваше да чиракувам години наред, докато ми позволят да работя тази работа, а ти просто се появи и веднага я получи!

― Хайде стига, Франс! ― намесва се Квентин.

― Защо ли? ― вирвам брадичка аз. ― Може би защото на мен трябва да ми се плаща наполовина, отколкото се плаща на мъж ― както самият ти беше любезен да ме уведомиш още на първия ден!

― Може и така да е. Но ако беше беззъба, двойно по-дебела или стара, надали щеше да се уредиш, гарантирам ти го!

― Е, значи просто съм извадила късмет, че съм такава, каквато съм! ― изричам с леден тон. ― А сега, ако нямаш нищо против, нямам повече време за подобен род глупости! Ще се хващам на работа!

Франс свива рамене и се отдалечава. А на мен все пак ми е необходимо известно време, докато възвърна самообладанието си.

― Не му обръщай внимание! ― обажда се Квентин. ― Просто не може да се примири, че работи с жена, а още по-малко с жена, която може да рисува добре колкото него! Ако оттук нататък продължи да ти създава проблеми, кажи ми ― аз ще се оправя с него!

― Благодаря, но аз и сама мога да се грижа за себе си ― отвръщам. ― Познавала съм и по-страшни мъже от него.

― Личи си, че си жена, която и сама може да се грижи за себе си ― усмихва се Квентин. ― Напомняш ми на жена ми Анхелика. Изглежда като направена от порцелан, обаче гледай само какво става, когато се ядоса! Аз предпочитам да не ѝ се вясвам пред погледа в такива моменти.

Разсмивам се с глас и подхвърлям:

― Хей, ще се радвам да се запозная с тази твоя жена!

― Не се и съмнявам ― кимва той, докато отваря вратата на втората пещ, която рядко използваме. ― Добре е, че имаме втора пещ ― пояснява. ― За кобалтовия оксид е необходима друга температура ― дава указанията си на работника по поддържането на огъня, а после добавя за мен: ― Ще мине доста време, докато се загрее.

Кимвам и вече наистина се захващам с обичайната си работа. В края на деня виждам как редачите на изделията подреждат моите чинии върху решетестите рафтове на пещта. За съжаление, процесът по изпичането също е дълъг. И макар да нямам търпение, се налага да се въоръжа с него.

Три дена по-късно вратата на пещта се отваря и аз проточвам нетърпеливо врат. Пещта е огромна конструкция с дебели стени и огнище на дъното. Огнището е отделено със специално покритие от горната част на пещта, която се състои от три рафта.

Обикновено Еверт оставя чирака Клас да вади изпечените произведения от пещта, но този път го прави лично. В мига, в който отваря вратата, ние се скупчваме около него. Надниквам, изпълнена с любопитство. Пещта с човешки размери може и да е достатъчно охладена, за да бъде отворена, но въпреки това ме лъхва мощна гореща вълна.

Която очевидно изобщо не притеснява Еверт. Той протяга ръка и вади нашите чинии. Следя с внимание всяко негово движение. Той ги поставя нежно върху работната маса и всички се скупчваме около тях. За първи път, откакто работя тук, настава пълна тишина. Докато след няколко секунди някой не се прониква удивено. Всички съзерцаваме с широко отворени очи резултата от нашия експеримент.