Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Великолепно! ― изрича по едно време почти с благоговение Квентин.

И чиниите ни наистина са великолепни ― светлосиньото върху блестящо бялата повърхност, мистериозните дракони и китайски фигурки, цветята и ангелите. Благодарение на допълнителния пласт глазура върху рисунката те сякаш оживяват. Направо не мога да повярвам, че съм ги рисувала аз. Лицето ми светва от гордост и щастие.

Широко усмихната, аз поглеждам към Еверт, който се е привел едва ли не почтително над нашите чинии. Сякаш усетил погледа ми, той се изправя и също ми се усмихва.

Усмивка цъфти дори върху лицето на сърдития Франс. А когато погледите ни се срещат, за първи път зървам в очите му истински, неподправен респект.

Чиниите отиват директно в магазина, върху скъпа маса от резбовано дърво, точно на витрината. Изложени по този начин и проблясващи под лъчите на слънцето, те изглеждат зашеметяващо. И моментално привличат вниманието на минувачите. Още същата сутрин Еверт получава поръчка от свой редовен бизнес партньор ― немски търговец на име Херман Фишер.

― Трийсет декоративни чинии и двайсет вази! ― съобщава с гордост той на мен и на Франс. ― С абсолютно същите мотиви! Трябва да бъдат натоварени на баржата още следващата седмица!

Ние веднага се хващаме на работа, а когато на следващия ден получаваме нова, още по-голяма поръчка, Еверт ни заповядва да оставим старата си работа, като добавя:

― С нея може да се занимава и Ламберт. А вие се концентрирайте върху новия стил! И, Франс ― обръща се към майстор грънчаря, ― от Вестервалд пристига нов товар глина. Според нашия приятел Херман Фишер от нея можело да се изработват по-тънки съдове и изсъхвала до приятно бяло. Решил съм да я пробваме!

От този момент нататък аз не рисувам нищо друго освен източни мотиви. Еверт също притежава някои предмети от китайски порцелан, които ни служат за пример.

Освен това той веднага увеличава надницата ми, което си е добре дошло за мен, ала най-важното от всичко е, че тук, в грънчарницата ми харесва. Франс като че ли най-сетне ме е приел сред редиците им. Във всеки случай пренебрежителното му отношение към мен и презрителните забележки секнаха.

Един следобед излизам от работилницата и се насочвам към кухнята, за да си взема нещо за пиене. Откъм магазина чувам гласове и надниквам. Еверт разговаря с мъж и жена, до които стоят две деца към десетгодишна възраст. Когато ме вижда, ми махва да се приближа.

Аз изтривам ръце в една кърпа и влизам в магазина.

― Това е най-новото ми откритие в моята грънчарница, една истинска художничка! ― изрича гордо Еверт. ― Дайте ѝ четка и тя ще сътвори с нея истински чудеса! ― Обръща се към мен и допълва: ― Катрин, запознай се с мои добри приятели! Исак вече го познаваш, нали той е хазяинът на къщата ти. Това са неговата съпруга Аделаиде и двете им деца ― Янеке и Михаел.

Кимваме си един на друг. С тъмната си коса и старомодна шапчица Аделаиде изглежда доста по-стара, отколкото вероятно е, защото по лицето ѝ не се виждат почти никакви бръчици. Съпругът ѝ се извисява с цяла глава над нея ― впрочем извисява се и над трима ни. Децата учтиво ме поздравяват. Те са абсолютно еднакви на височина и толкова много си приличат, че най-вероятно са близнаци.

Аделаиде ван Паланд се обръща към мен и казва:

― От Еверт разбирам, че ти си от Алкмар, също като моя съпруг. Какво съвпадение, а?

― Да, така е ― кимвам, автоматично застанала нащрек. Не съм много сигурна дали хората на закона от различните градове поддържат връзка един с друг и не знам дали приставът на Алкмар би могъл да ме проследи чак дотук, но въпреки това се чувствам силно притеснена.

― Сигурно не ти е никак лесно да живееш съвсем сама в напълно непознат град ― добавя Аделаиде.

― Засега не съм имала никакво време да се замислям много за семейството си, но ти си права, не е много приятно ― кимвам учтиво. ― Все пак сме твърде далече.

― Но те сигурно ще ти дойдат на гости някой ден, нали?

― Не вярвам. Имат твърде много работа. Пътуването дотук е дълго, а на село всеки ден има нещо неотложно за правене.

― Фамилията ти е Барентсдохтер, нали така, Катрин? ― обажда се Исак. ― Това фамилията на покойния ти съпруг ли е, или на баща ти?

― На баща ми. А за съпруга ми… надали си го познавал. Ние не живеехме точно в Алкмар, а в село Де Райп ― пояснявам, като междувременно ме облива студена пот при мисълта, че той като нищо би могъл да познава Хофърт поне по име или да е чул от роднини за крайно подозрителните обстоятелства около смъртта му. В малките населени места клюките се разнасят бързо.