Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Прав е, но това не означава, че хората отново ще започнат да купуват майолика или фаянс. Търсенето на китайски порцелан е все още много голямо ― промърморва Еверт, безсъмнено силно притеснен. ― Де да знаехме как да го правим и ние! Истинският порцелан е тънък като хартия и въпреки това издръжлив, да не говорим, че е изцяло бял! А при нашия, холандския порцелан бялото е само покритие, а основата е червена, при това много тежка. Нямаме никаква представа как китайците успяват да направят порцелана си толкова фин!

― Но нали, ако вече не могат да купуват порцелан, хората тук ще бъдат принудени да купуват нещо друго? ― изтъквам очевидното. ― Нещо, което изглежда почти като него.

― Материалът, който се доближава най-много до порцелана, е фаянсът, но с него няма да стане. Богатите искат истинските неща, не техни имитации!

― И какво толкова намират в този китайски порцелан? ― питам.

― Виждала ли си някога изделия от него?

В съзнанието ми изникват вазите в дома на Адриан и аз отговарям:

― О, да!

― Е, смяташ ли ги за красиви?

― Разбира се! Великолепни са!

― Можеш ли да кажеш защо?

― Заради цветовете! Тъмносиньото върху онова блестящо бяло! И рисунките, естествено. Те са… толкова различни.

― Екзотични! ― помага ми Еверт.

― Точно така. Когато ги погледна, имам чувството, че съм се пренесла в някакъв друг свят. Свят, който е толкова далече оттук, че трябва да пътуваш цели шест месеца, докато стигнеш до него. Свят, който аз никога няма да видя!

― Освен когато погледнеш чиния или ваза с такива рисунки ― отбелязва Еверт.

― Всъщност знаеш ли, това ми дава една идея! Мисля, че точно това привлича толкова много хората към китайския порцелан ― драконите, водопадите, екзотичните цветя и външния вид на хората от другата страна на земното кълбо! Писнало им е да гледат вятърни мелници и крави ― нали ги виждат навсякъде около себе си!

― Дааа, може би имаш право ― кимва замислено Еверт.

― Или поне при мен е така ― допълвам. Правя крачка към него и възкликвам: ― Какво ще кажеш да нарисуваме две от големите чинии с мотиви на китайска тематика, а? Пък да видим какво ще стане!

До този момент Квентин само стои и слуша. Сега обаче се включва в дискусията, като подмята:

― Пълна загуба на време, ако питате мен! Пак ще си бъде фаянс, което ще рече ― имитация!

― Но може пък на хората да не им пука чак толкова много за вида грънчарски материал! ― не се предавам аз. Вдигам очи към Еверт и казвам: ― Моля те, позволи ми да нарисувам нещо!

В продължение на доста дълго време Еверт само стои и ме гледа. Обмисля предложението ми. Накрая отсича:

― Хубаво! Защо пък да не пробваме?!

В края на работния ден, когато всички останали си тръгват, аз оставам в работилницата. Месецът е юли, така че има още достатъчно светли часове, за да ги оползотворя. Слагам пред себе си картината, която нарисувах в студиото на Бригита, и първо пробвам идеята си върху една бракувана чиния, преди да се насоча към качествена.

За моя немалка изненада при мен се появява Еверт, за да ми прави компания. Носи хляб и печено пиле, оставя ги на масата пред мен и оглежда картината ми.

― Значи това ти е дало идеята ― отбелязва усмихнало. ― Вече си рисувала нещо подобно. И то е много добро, Катрин!

― Благодаря! ― изчервявам се аз. ― Единственият проблем е, че чинията е твърде различна основа от платно.

― Така е, аз също го казах ― кимва той. ― Глинените изделия са шуплести и не поемат толкова лесно боите ― поглежда към бурканчето пред мен и добавя: — Разбирам защо си решила да използваш синя боя, но трябва да използваш черна. Когато съдържащата кобалтов оксид черна боя изсъхне в пещта, се превръща в красиво светлосиньо — засмива се, когато зърва физиономията ми, и пояснява: — Тази синя боя, която си избрала, ще стане твърде тъмна по време на печенето. А хората предпочитат по-светлите нюанси на синьото ― грабва една чиния, присяда до мен и топва четка в боята. — Рисуването не е силната ми страна, но, мисля, че бих могъл да се справя с тези малки розички по ръба. А оттам нататък ти ще поемеш по-сложните мотиви.

Потънали в уютно мълчание, двамата се захващаме за работа. Сложните китайски фигури изискват цялото ми внимание.

След два часа, когато слънцето вече се е скрило зад хоризонта и навън започва да притъмнява, ние сме успели да украсим две чинии.

Почистваме всичко и оставяме произведенията си на масата. Пещите могат да се палят само ако има дежурен, който да следи огъня ― градската стража обикаля за проверки на ненадзиравани огнища на всеки час. И тъй като нашата пещ вече не работи, а човекът, който е отговорен за огъня, се е прибрал отдавна у дома, етапът с изпичането на нашите чинии ще трябва да почака.