Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

С тези думи аз мятам шала на раменете си и излизам от странноприемницата, преди да съм успяла да променя решението си.

Някои решения се вземат със сърцето, други ― с главата. Досега винаги бях успявала да балансирам между двете, в един момент да се поддам на емоциите, в следващия — да се доверя на интуицията. Що се отнася до Матиас, още от самото начало някакъв вътрешен глас ми беше повтарял, че той ще разбие сърцето ми, затова сега единственият, когото мога да виня за състоянието си в момента, съм самата аз. За това, че сега седя и гледам в краката си разбитите късчета на моето сърце. Животът не е приказка ― животът е борба, в която мечтателите получават болезнен урок. Ами ако след някоя и друга седмица разбера, че пак съм бременна? Как се очаква от мен едновременно да работя и да гледам дете? Ще изгубя работата си, моята прекрасна работа, за която винаги съм мечтала. Ще я изгубя, още преди да съм започнала.

Мислено изричам молитва. Моля Господ Бог да ми даде още един шанс.

Никога повече няма да мечтая! Оттук нататък ще позволя на разума да управлява чувствата ми. Научих си вече урока.

Прибирам се у дома и се вторачвам за дълго към пълния с лодки и хора канал, който минава по протежение на Ахтером. Вечерта е прекрасна и множество жители на Делфт са излезли на разходка. Децата си играят, жените са се събрали на групички под късното следобедно слънце и си говорят. От време на време хвърлят любопитни погледи към моя прозорец. Би трябвало да изляза и да ги поздравя, но не мога да събера сили за това. Не и днес.

Доволна, че вече съм вечеряла и че къщата ми е подредена, аз се вмъквам в моето легло и затварям вратичките.

В първия ми работен ден в работата ме въвежда по-скоро Франс, отколкото Еверт. Той е майсторът грънчар и художник, което означава, че е завършил петгодишно обучение и отговаря за студиото.

Самата грънчарница се състои от множество постройки, простиращи се от канала Хиър до Ахтером. Франс ми показва работилницата за глина, където работниците мачкат глината с крака, за да могат после грънчарите да изработят от нея чинии и вази. Оттук всеки от предметите се потапя в глазираща баня, изпича се и после се рисува.

В тази работилница работят общо десет човека, което според мен е много, но Франс очевидно не мисли така.

― Преди бяха много повече ― отбелязва. ― Но на шефа му се наложи да освободи голям брой работници. В момента нещата в керамичния бизнес не вървят никак добре.

― Тогава той защо ме нае? ― питам.

― Оказа се, че не ни достига един художник. Обикновените керамични съдове винаги ще се търсят. Освен това на теб е длъжен да ти плаща само половината от надницата, която дължи на мъж.

Дори и до този момент да си бях позволила да изпитам известно самодоволство, че съм наета на работа като художник, тази забележка моментално го попарва. Продължавам да тътря мълчаливо крака след Франс. Всички ме наблюдават любопитно, но никой не казва нищичко. Само Квентин ми помахва. След една бърза обиколка из всички работилници Франс ме връща в работилницата на художниците и ние се хващаме на работа.

Работата не е никак трудна. Вчера им показах на какво съм способна, но се оказва, че от мен се очаква да покривам само червени керамични съдове с простички бели украси. Масата ми гледа точно към прозореца на работилницата и оттам към вътрешния двор, благодарение на което виждам, че там внезапно се появява Матиас. Четката застива в ръката ми. Франс забелязва това и проследява погледа ми.

― Това е братът на шефа ― казва.

― Да, знам. Преди работех при другия им брат в Амстердам.

Франс само повдига вежди и се обръща. Пренебрежителното му отношение ни най-малко не ме притеснява. Имам си други, по-важни проблеми. И заради тях не успявам да се концентрирам в работата си. Ръката ми започва да трепери и за да не объркам някой контур, решавам да стана и да започна да стривам бои. Франс вдига изненадано глава, защото на масата ми има предостатъчно количество бяла оловна боя, обаче нищо не казва.

Продължавам да стривам нови и нови количества боя, докато той внезапно не се обажда:

― Стига толкова! Имаме достатъчно ― когато сядам обратно на мястото си, добавя: ― За този род неща се обръщай към Клас. Иначе губим ценно време.

― Добре ― кимвам и пак хващам четката си.

В този момент вратата се отваря, на прага се появява Еверт и изрича:

― Катрин, би ли излязла за малко, ако обичаш?