Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

В приповдигнато настроение бутвам вратата на странноприемница „Мехелен“ и влизам. В пивницата отново гъмжи от народ, въпреки че две от масичките са все още празни. Дигна и Катерина сноват напред-назад и сервират препълнени чинии и халби, Йоханес налива бирата.

― Как мина? ― подвиква ми той, когато се приближавам към тезгяха.

― Всъщност много добре. Утре започвам. Като художник на керамика!

Всички ме зяпват смаяно.

― Аз пък си мислех, че си търсиш работа като икономка ― обажда се първа Дигна.

Разсмивам се, пояснявам, че точно така си мислех и аз, а после ѝ разказвам за любовта си към рисуването.

― Но това е прекрасно! Поздравления! ― възкликва тя. ― Не всеки ден човек научава за жени, наети като художници на керамика! Иначе напълно разбирам Еверт. Ти си млада, красива и очевидно имаш талант.

― Надеждата ми е, че решението му се дължи на последното ― усмихвам се аз.

― И няма как да е иначе ― Еверт е твърде добър търговец, за да се повлияе от чувствата си ― отбелязва Дигна. После двамата със сина ѝ се споглеждат, той кимва и тя добавя: ― Но, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш. Ела, седни! ― води ме към едно тихо ъгълче на пивницата и сочи към дървената пейка. Когато сядаме, тя продължава: ― Еверт е много добър наш приятел. Но тъй като напоследък не му беше особено лесно, ние се опитваме да го защитаваме, доколкото можем ― и ме фиксира многозначително.

― Разбирам ― кимвам, ― но какво общо има всичко това с мен?

― Преди четири години с Еверт се случи нещо ужасно. Тогава той имаше грънчарска работилница на зърнения пазар. Над нея беше къщата му, където живееше със семейството си. Никой не знае как точно е станало, защото Еверт винаги е бил изключително педантичен по отношение на безопасността, но ето че един ден избухна пожар. Когато Еверт усетил дима, било късно вечерта и всички в къщата спели. Той слязъл на долния етаж да види какво става, но там го пресрещнал огънят. Преди човекът да се усети, цялата къща била в пламъци ― антрето, стълбите, магазина. Само той успял да избяга. За броени минути изгуби всичко, което имаше. Съпругата и децата му загинаха.

― Колко ужасно! ― прошепвам аз.

― Така е. Той така и не успя да го преживее. Няма никакво желание за повторен брак, а още по-малко ― за нови деца.

― Мисля, че го разбирам добре ― след подобна загуба…

― Аз също, макар да не го намирам за особено разумно. Както и да е ― въздъхва Дигна. ― Та мисълта ми беше следната: когато внезапно се появява прекрасна млада жена, която удивително много прилича на покойната съпруга на Еверт, ние имаме всички основания да се стреснем. Разбираш ме, нали? Още повече, когато той взема същата тази жена на работа при себе си! Следиш ли ми мисълта?

― Да не би да приличам на съпругата му? ― втрещявам се аз.

― Когато вчера се появи тук, имах чувството, че влиза Хесина! Мога само да си представя как е реагирал Еверт, когато те е видял!

Спомням си как, когато беше на стълбата и сведе очи към мен, Еверт онемя.

― А аз се чудех защо ме зяпа така… ― отбелязвам замислено.

― Именно! ― кимва Дигна. ― Е, сега вече знаеш защо. Затова смятам, че би било най-добре да не приемаш тази работа, но, от друга страна, нямам никакво право да те моля за това.

― Предполагам, че Еверт знае какво прави ― отвръщам. ― Братята му също са наясно. Адриан никога не би ме изпратил тук, ако си е мислел, че няма да бъде добре за Еверт.

― Честно да ти кажа, не съм много сигурна. Знаеш ги какви са мъжете, когато става въпрос за такива неща. Никога не се замислят ― отбелязва Дигна и поклаща глава. ― Е, казах ти, каквото имах да казвам. А ти прави каквото решиш ― изправя се и допълва: ― Изглеждаш ми свястна девойка. Е, кой знае, може пък така да е писано!

Но аз си имам други тревоги ― трябва да си намеря жилище. Помага ми Йоханес ― имал някакъв познат, който давал къщи под наем.

― Върви при Исак ван Паланд на Улицата на хористите. Кажи му, че те пращам аз и докато се обърнеш, всичко ще бъде уредено!

И наистина, докато се обърна, всичко е уредено. Исак ван Паланд моментално ми намира дом. Води ме към малка къщичка със стъпаловиден фронтон на Ахтером. Къщичката представлява само една стая с таван, но наемът е напълно приемлив.

― Откъде си? ― пита Исак, когато ми връчва ключа за новото ми жилище. ― Очевидно не си оттук.

― Не, не съм. Идвам от Алкмар.

― Така ли? Някога и аз живеех там. Бях пристав. Когато се запознах със съпругата си обаче, се преместихме в Делфт, защото тя е оттук.