Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Нещо не е наред. Той стои там като вкаменен. Никаква усмивка, само напълно сериозно изражение на лицето. Аз самата също не мога да мръдна от мястото си.

Накрая Матиас леко помръдва. Аз също леко се надигам. Но не правя крачка напред да го посрещна ― продължавам да си стоя зад масата, търсейки защита в нея, сякаш тя е в състояние да не позволи на лошите новини да ме достигнат.

― Здравей! ― изрича Матиас, когато накрая заставаме лице в лице.

Прегръща ме, отпуска чело върху моето и ми показва, че лошото ми предчувствие е било фалшива тревога. Или поне така изглежда. Обаче аз не мога да се отърся от чувството, че той е различен. Не толкова ентусиазиран. Сърцето му бие в същия ритъм като моето ― усещам го с гърдите си ― ала целувката му е предпазлива, без онази страст, която имаше предишните дни.

― Какво има? ― питам тихо.

― Толкова ли добре ме познаваш вече? ― прави опит да се засмее той, но продължава да стиска ръката ми. ― Хайде, нека седнем!

Отпускам се на стола си. Матиас се настанява на стола до мен и започва:

― Първо държа да подчертая, че много се колебах! Това беше уредено много отдавна, разбира се, но сега започнах да се съмнявам в решението си. Само заради теб! Обаче знам, че съм длъжен да го направя. Всичко е готово!

― Кое е готово? ― прошепвам.

― Потеглям към Изтока!

― Каквооо?

― Да. За Батавия, Източните Индии. Тръгвам с кораба „Делфт“. След два дена отплаваме.

Никога досега не съм преживявала по-голям шок от този. Зяпвам Матиас, напълно онемяла. Очите ми се плъзгат по лицето му със смътната надежда да не съм разбрала нещо.

― Но подобно пътешествие ще отнеме цяла година! ― изтърсвам накрая.

― По-точно година и половина, защото няма да се върна веднага.

― Година и половина ли?! Но защо не ми каза досега за това?

Той въздъхва, хваща ръката ми, погалва я и промърморва:

― Защото бях започнал да се колебая. Няма нищо по-лесно от това да отплаваш на другия край на света, ако нищо не те задържа вкъщи. Но когато те срещнах, всичко внезапно се промени. Въпреки това сега се налага да отплавам. Не само защото искам да видя тези далечни земи, разбира се, но и защото е изключително важно за нашата търговия. В Китай е избухнала гражданска война и тя затруднява значително доставките на порцелан за нас. Надали е необходимо да ти обяснявам колко катастрофално може да се окаже това положение за търговията ни! Адриан настоява за моето заминаване. Държи да проверя дали има някакъв начин да подновим доставките било по маршрути, различни от досегашните, било като намерим алтернативни доставчици някъде другаде, например Япония. И тъй като и други търговци искат да предприемат този ход, решихме да организираме съвместна експедиция. Разбираш ли ме?

― Естествено ― кимвам. ― Не разбирам само едно ― защо пази този факт в тайна от мен? Не, почакай! Всъщност разбирам много добре! Просто си искал едно последно приключение, преди да отплаваш! И аз, естествено, се хванах на въдицата ти!

― Нищо подобно! ― провиква се той и стисва ръката ми. ― Никога, нито за миг не съм те лъгал! Мислех всичко, което ти казах!

Споглеждаме се и аз зървам собствената си болка, отразена в очите на Матиас.

― Вярвам ти ― смотолевям сконфузено. ― Но да мислиш нещо, което казваш, не е достатъчно. Важното е какво правиш по този въпрос!

― Виж какво, след година и половина ще се върна. Да, знам, че това е много дълго време, но важното е, че ще се върна! След което ще разполагаме с цялото време на света, до края на живота си! ― Лицето му е близо до моето, гласът му е дрезгав. ― Бих предпочел да остана, но сега не мога. Потеглям на това пътешествие отчасти и заради теб ― за да имам после нещо, което да ти предложа. Моля те, чакай ме! Ще ме чакаш, нали?

― Мисля, че не става въпрос само за порцелана! ― промърморвам аз. ― Бъди поне пред мен честен и си признай, че заминаваш, защото искаш! Няма да го приема лично. Всъщност не ми е трудно да си представя как гледаш на нещата. Защо да се обвързваш и спираш на едно място, когато целият свят е пред теб? Може би ако бях мъж, и аз бих постъпила по този начин. Обаче не съм мъж, а за нас, жените, светът е съвсем различно място ― изправям се, поглеждам го и допълвам: ― Не мога да ти обещая, че ще те чакам, Матиас! Каква ми е гаранцията, че и когато се върнеш, пак няма да ти се прииска да потеглиш на следващото приключение? Затова смятам, че и за двама ни е най-добре, ако сложим край на това още сега!