Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Бил си пристав в Алкмар? ― изписквам и усещам как косъмчетата на тила ми щръкват.

― О, беше много отдавна! ― махва с ръка той.

― Ходиш ли си често в родния град?

― От време на време. Но вече почти не ходя, откакто родителите ми починаха ― нямам за какво да си ходя. Въпреки че имам и други близки там ― двама братя и една сестра.

― Да, пътят дотам е дълъг ― кимвам аз.

― Така си е, пък и като пристав рядко ми остава време да отсъствам от Делфт за толкова дълго.

― И тук ли си пристав?

Той кимва и допълва:

― И съм затънал до гуша в работа.

― Да… представям си ― отбелязвам смутено.

Поговорваме още малко относно условията на наема, а след това аз се връщам с Исак в неговата къща, за да подпиша договора. Мога мъничко да чета и пиша, но не достатъчно, за да схвана всички сложни думи. Затова Исак ми изчита целия договор на глас и накрая аз се подписвам. Докато си вземаме довиждане във фоайето, аз хвърлям поглед към портретите на Исак и съпругата му. Решавам, че разумният ход би бил просто да се държа на разстояние от тях.

Отново на улицата, аз спирам и се оглеждам. Пълно е със сергии и магазини с кепенци. Все още разполагам с прилична сума пари, но не мога да си позволя никакви луксове. За мой късмет стаята ми върви с легло, маса с два стола и вграден шкаф. Така че, що се отнася до мебели, тези са ми напълно достатъчни на този етап.

До края на деня съм успяла да си купя всичко необходимо, да го отнеса в новото си жилище и да преместя в него дори багажа си от странноприемницата. Спирам и се оглеждам доволно. С малко цветя от градината и няколко рисунки върху голите мебели тази къщичка може и да заприлича на дом. Но най-важното от всичко е, че вече разполагам с жилище, работа и все така прилична сума пари за черни дни. Не бих могла да искам нищо повече.

Всъщност последното не е съвсем вярно. Все пак нещо тук липсва. Или по-точно ― някой. Почти не съм спирала да мисля за Матиас, откакто си взехме довиждане и сега, когато уредих напълно живота си, нямам търпение да го видя. Нямам представа но кое време точно пристига в Делфт, затова се връщам в странноприемницата, за да го чакам. Така и така съм тук, си поръчвам вечеря, като нито за миг не откъсвам очи от вратата на пивницата.

― Хей, забравих да те питам за онази твоя картина! ― чувам зад себе си гласа на Йоханес. Приближава се зад мен, присяда на масата ми и допълва: ― Любопитен съм да я видя. Ще ми я покажеш ли?

Обръщам се към него и отговарям:

― Още не е завършена. И въобще не е чак толкова добра. Не съм имала учители като теб.

― И какво от това? ― свива рамене той. ― Най-важното е талантът! Техниките се учат, но без талант не можеш да стигнеш доникъде!

― Това е вярно ― кимвам. ― Същото казва и Рембранд. Или поне според един от неговите ученици.

Йоханес ме зяпва изумено и възкликва:

― Да не би да познаваш Рембранд ван Рейн?

― Ами, донякъде. Веднъж ходих в студиото му и се запознахме.

― Сериозно? Направо ти завиждам! Какви неща само прави този човек! Начинът, по който вкарва светлината в платното няма равен на себе си! В бижутата, в очите, във водата… навсякъде! Карел Фабрициус, моят последен учител и един от най-близките ми приятели, му е бил някога ученик. Все повтаря, че Рембранд рисува по-скоро със светлина, отколкото с бои.

― По-скоро със светлосенки! ― изтъквам аз. ― Според неговия ученик, за когото вече споменах, това е последното, което той добавя ― с леки мацвания на бяла боя.

Йоханес се усмихва и аз забелязвам в погледа му истински респект, когато изрича:

― Значи си внимавала, а? Сега съм още по-любопитен да видя картината ти!

― Когато я завърша! ― повтарям.

― Дадено! ― ухилва се той.

В този момент в пивницата се появява Катерина и се провиква:

― Йоханес, ела ми помогни!

И моментално изчезва обратно в кухнята.

Йоханес завърта очи.

― Кой е собственикът на тази странноприемница? ― питам аз, за да разчупя неловката тишина, която се настанява между нас. ― Ти или майка ти?

― Майка ми ― отговаря той. ― Баща ми почина преди две години. Точно затова аз останах тук и Катерина се премести при мен. Поддържането на хан не е никак лесна работа. В най-натоварените дни и сестра ми Гетруде идва, за да помага.

― Значи истински семеен бизнес ― кимвам с усмивка, но вътрешно ме пронизва болка.

Йоханес кимва. Внезапно погледът му се насочва към нещо над рамото ми и той изрича:

― Мисля, че един човек е дошъл да те види!

Очите ми се стрелват към вратата, но не успяват да стигнат дотам. Матиас вече стои в средата на пивницата.