Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Еверт ван Нюланд развива писмото, преглежда го набързо и казва:

― Значи търсите работа, така ли?

― Да ― гласи краткият ми отговор. Еверт не ми изглежда от приказливите, затова не виждам смисъл да казвам повече от необходимото.

― Вярно е, че преди време подхвърлих на брат ми, че още един чифт ръце няма да ми бъдат излишни. Но нямах предвид жена.

― Защо не? ― поглеждам го изненадано аз.

― Добър въпрос. Не че и жена не би могла да се справи с тази работа. Не в това е въпросът. Обучавана ли сте някъде?

― Всъщност не. Но имам богат практически опит.

― И аз така си помислих. Е, ще видим. В писмото се казва, че при брат ми сте били икономка и че също така рисувате.

― Точно така. Когато имам време.

― Сама ли сте се учили? Без учител?

― Точно така. Произхождам от селско семейство. Родителите ми ценяха повече доенето на крави и приготвянето на сирене, отколкото рисуването.

Той се изсмива и пита:

― На платно ли рисувате?

― Всъщност предимно върху дърво и керамика. Преди, на село украсявах шкафове и маси за мое собствено удоволствие. Понякога чинии и кани. Но за съжаление нямах много време за това, защото вечно имаше някаква работа я при животните, я в градината.

Еверт изслушва много внимателно краткия ми разказ. Когато завършвам, го питам какво общо обаче имат моите артистични способности с работата, за която съм дошла.

― Всичко, разбира се! ― възкликва удивено той. ― Не е лошо, че не сте били обучавана, защото очевидно имате талант. Което по мое мнение е далеч по-важно. Имате талант и обичате този занаят! Любопитно ми е да видя какво бихте могли да постигнете с едно гърне!

За момент аз се слисвам, но постепенно всичко ми се изяснява.

― Вие търсите мъж, който да рисува грънци! ― светват очите ми.

― Да. Може и жена. Зависи от уменията ѝ. Рисуването върху платно е едно, но рисуването върху шуплестата повърхност на керамичните изделия ― съвсем друго. Но първо ще трябва да проведем изпит, разбира се.

— Естествено! — кимвам ентусиазирано аз.

Работилницата е непосредствено зад магазина. Зад него е и пещта. Вратичките ѝ са отворени и докато вървя след Еверт, усещам как ме лъхва горещина. С рисуването на изделията се занимават трима души ― двама мъже и едно момче. В мига, в който влизаме, те вдигат глави и ме зяпват.

― Можете да седнете тук ― сочи Еверт. ― Франс, донеси нещо от бракуваните. Както и четка и боя.

Докато аз неловко заемам мястото си, пред мен се появяват изброените неща. Франс ― висок, плешив мъж в средата на трийсетте, снема някакво гърне от близкия рафт и го поставя пред мен. Аз му се усмихвам, но в отговор получавам само един презрителен поглед.

— Така! Превърнете това гърне в нещо красиво! ― отсича Еверт и се отдалечава.

Изчезва в съседното помещение, но през няколко минути влиза, после пак излиза. Очевидно иска да следи реакциите своите художници. Те безсъмнено са доста слисани от появата на жена в техните редици и непрекъснато ме зяпат злобно.

Решавам да не обръщам внимание на погледите им, заставам с гръб към тях и се фокусирам върху работата си. В магазина забелязах, че по-голямата част от керамичните изделия бяха украсени с флорални мотиви. За мой късмет аз съм много добра в тях.

Постепенно работата ме поглъща изцяло и светът около мен напълно изчезва. Както обикновено в подобни моменти се превръщам в едно цяло с четката си. Даже не забелязвам, че някой е застанал зад мен, затова се стряскам не на шега, когато в периферното ми зрение се появява ръка, покрита с множество белези.

― Но това е много добро! ― изрича мъжът с тон, издаващ немалка изненада. — Ти май наистина имаш талант за тези неща, госпожичке! Как те викат? Между другото, аз съм Квентин, помощник-грънчарят.

Това е първото поощрение, което получавам, затова го приемам с дълбока благодарност. Усмихвам се на човека и отговарям:

― Благодаря ти! Аз пък съм Катрин.

Еверт оглежда бавно и прецизно работата ми. Накрая кимва и отсича:

― Много добре! Ще получаваш по четири гулдена седмично. Ей сега ще ти приготвя договора. Започваш утре.

Няколко минути по-късно аз съм отново навън, мъничко замаяна от лекотата, с която приключи всичко. С леко пружинираща походка се запътвам обратно към пазарния площад, наслаждавайки се на прекрасното време и на бъдещето, което се очертава пред мен. Кой би си помислил, че не само ще ми се даде възможност да рисувам, но и че с това ще си изкарвам хляба?!