Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Всъщност вече не знам. Преди наистина го обичах, но това чувство отдавна не е същото. Избледнява все повече и повече. Ако той беше тук, щеше да е доста по-трудно, разбира се.

― Ще премине ― отбелязва Еверт.

Кимвам и на свой ред питам:

― Ами Хесина?

Сега е негов ред да замълчи за малко.

― Когато се оженихме, двамата с Хесина бяхме съвсем млади. Тя беше много красива и когато прие предложението ми за брак, аз направо не можах да повярвам. Най-вече защото тя беше от богато семейство, а аз не бях най-подходящият за нея жених. Но бъдещето изглеждаше обещаващо. Наследих грънчарницата от родителите си ― заедно с братята ми, разбира се. После откупих техните дялове. Бях твърдо решен да постигна нещо с този бизнес. Но първоначално изобщо не тръгна така, както си мислех. Конкуренцията в сферата на керамичните съдове беше ожесточена, а богатите предпочитаха редкия порцелан от Китай. Дадох всичко от себе си в работата, естествено, ала не успях да осигуря на Хесина лукса, който тя очакваше. Тя се цупеше, че се налага да помага в магазина ― възприемаше това като грубо уронване на достойнството ѝ. И макар че все пак помагаше, аз усещах вътрешното ѝ негодувание, усещах, че тя мрази тази работа. Помагаха даже децата ни, макар че бяха малки. Обучавах сина ни ― казваше се Корнелис ― да поеме някой ден грънчарския бизнес от мен, а двете момичета се занимаваха с домакинската работа.

Тук Еверт млъква и едва когато тишината се проточва твърде много, аз съвсем тихичко го питам колко деца е имал.

― Три ― отговаря той. ― Корнелис беше най-големият. След него дойдоха Магтелд и Йохана. Бяха съответно на дванайсет, осем и пет години, когато загинаха. Между тях имаше и още две, но те починаха още като бебета.

Тук не е мястото да казвам каквото и да било. Само стисвам леко ръката му.

― Много време след това си повтарях, че съм можел да ги спася. Че е трябвало да се кача на горния етаж, нищо, че там вече беше ад. Или най-малкото ― да се опитам да го направя. Но щеше да бъде безсмислено, разбира се. Докато стигнех дотам, вече щях да съм изгорял като съчка. Щях да загина заедно със семейството си. И може би точно така трябваше да стане. Обаче аз се уплаших от пламъците, поколебах се за ценни секунди… През това време от горния етаж се носеха писъците на децата ми. Никога няма да си простя за това! Господ също няма да ми прости ― наказва ме всяка нощ чрез сънищата ми.

Между нас отново се настанява тягостна тишина.

― Понякога се питам ― изричам накрая аз ― дали ние самите не се наказваме по-безмилостно, отколкото ни наказва Бог.

― Може и да си права ― кимва той и ме поглежда, но мракът около нас скрива изражението на лицето му. Ориентирам се само по гласа му, а в него се долавя безкрайна тъга. Накрая той като че ли идва на себе си. Изправя гръб и пита: ― Ами ти? Каква е твоята история?

― Хайде да я оставим за друг път, а? ― отвръщам аз.

Лятото си тече и изтича, а всяка понеделнична сутрин ме заварва пред вратата на Карел Фабрициус на Дуленстрат. В осем часа. Аз не съм единственият му ученик, но съм единствената жена. През останалите дни от седмицата рисуват голи модели, аз обаче рисувам предимно градски пейзажи и цветя.

― Това не ми е достатъчно! ― отсичам една сутрин в края на септември. ― Как се очаква от мен да рисувам добре фигурите на китайците, след като продължавам да правя само дракони и цветя? Как да рисувам хора, след като нямам никакви познания по анатомия?!

― Но китайците носят широки дрехи! ― отвръща Карел, застанал пред наскоро завършено свое платно, което гласи да изпрати на клиент. ― А що се отнася до ученето на анатомията, знаеш, че не можеш да вземаш участие в уроците с живи модели! Разбирам разочарованието ти, но това просто е невъзможно!

― И как тогава жените да станат майстори художници, след като нямат право да изучават човешкото тяло? Защо само мъжете трябва да се облагодетелстват от всички възможности за развитие? ― възкликвам с негодувание аз.

― Има и жени, членове на гилдията на свети Лука! ― отвръща ми Карел. ― Лично аз познавам например Юдит Лейстер от Харлем. Изключително талантлива художничка!

― Да, знам за нея ― кимвам. ― И в Алкмар има една ― Изабела Бардесиус. И как са били обучени тогава?

― По същия начин като теб ― от майстори художници, но само в областта на натюрморта и пейзажа. Въпреки че точно тези двете имат и портрети ― внезапно Карел обръща гръб на платното, поглежда ме и отсича: ― Бъди честна с мен, моля ти се, кажи какво не ѝ е наред на тази картина?