Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Правя няколко крачки и заставам до него. До този момент не съм виждала най-новата му творба, току-що е завършена. Боята е още мокра и проблясва под лъчите на утринното слънце. Върху платното се вижда малка птичка с жълти пера и червена човка. Въпреки свирепия ѝ поглед, повече от ясно е, че птичката е домашен любимец, защото единият ѝ крак е прикован с верига за специална пръчка, прикрепена към стена. Малко, интимно платно. Простотата и красотата му ме карат да онемея.

― Великолепно! ― изричам накрая.

― Нарекъл съм картината „Щиглецът“ ― прошепва Карел. ― И всъщност никак не ми се иска да се разделям с нея.

― Напълно те разбирам. Защо тогава не я задържиш за себе си?

― И да умра от глад ли? ― усмихва се тъжно той.

Двамата продължаваме да съзерцаваме картината в дружеско мълчание. Накрая аз казвам:

― Знаеш ли, прав си ― няма нищо лошо в натюрмортите ― връщам се обратно зад статива си и хващам четката. ― Между другото, как се озова чак в Делфт?

В продължение на няколко секунди изглежда така, сякаш Карел не ме е чул, защото стои все така с гръб към мен и не реагира. Едва когато започвам да рисувам, го чувам да казва, но без да отлепя очи от картината пред себе си:

― Алиса беше моята голяма любов. Беше красива, забавна и най-добрата ми приятелка от детинство. Израснахме заедно, тя ми беше съседка. Още като малки решихме, че като пораснем, ще се оженим ― обръща се и добавя: ― И точно така направихме.

По тембъра на гласа му разбирам, че това не е краят на тази история.

― Алиса много настояваше да се преместим да живеем в Амстердам. Там тя имаше заможни роднини, които ми помогнаха да си плащам таксите за чиракуването. Благодарение на тях станах ученик на самия Рембранд. Скоро след като взех изпита за маестро, започнах да получавам поръчки. Бяха прекрасни години! Двамата с Алиса се наслаждавахме с пълни шепи на живота! Но, за съжаление, нещата никога не остават едни и същи. Хубавото и красивото накрая винаги се разпада ― приближава се, присяда до мен и се вторачва невиждащо в платното, върху което работя. ― Алиса нямаше търпение да имаме деца. Беше измислила имената им, още когато ние самите бяхме деца. И, да, имахме три деца, ала нито едно от тях не успя да достигне до първия си рожден ден. А при раждането на третото почина и Алиса.

― Колко ужасно! ― смотолевям.

Без да спира, Карел продължава:

― Кариерата ми вървеше от добре, по-добре, но на мен ми беше писнало от Амстердам. Върнах се в Миденбеймстер и останах там, докато преди две години не срещнах Агата. Тя беше вдовица, така че двамата се разбирахме в мъката си. След като се оженихме, дойдохме да живеем в Делфт, нейния роден град.

― Каква тъжна история! ― възкликвам тихичко.

― Съвсем нормална житейска история, Катрин! Такива като моята са безкрай. Рано или късно всеки от нас се сблъсква със своя дял тъга и скръб. Единственото, на което можем да се надяваме, е това да стане по-късно, отколкото по-рано, така че в началото поне за кратко време да познаеш щастието. Но, мисля, че точно на теб няма защо да го казвам, нали?

Поглеждам го объркана.

― Познавам те, Катрин! Много добре знам коя си!

― Ти ме познаваш? ― поглеждам го, вече напълно втрещена.

― Каква ни е разликата в годините ― не повече от десетина, нали? Де Райп, Храфт и Миденбеймстер са буквално едно до друго. Имам приятели и роднини и в трите села. Познавах много добре покойния ти съпруг Хофърт. И тъй като често си ходя у дома, чувал съм и слуховете, които се носят за теб!

Тази новина ми идва като ритник в стомаха. И макар че ръката ми започва да трепери, аз продължавам да рисувам. Накрая едва успявам да прошепна:

― Какви слухове?

― Мисля, че знаеш какви. Затова ли напусна родното си село, Катрин? ― Изражението на Карел е приятелско, в гласа му не се долавя нито сянка на упрек. ― Отлично знам какъв човек беше Хофърт ― човек с две лица. Външно можеше да бъде същински чаровник, обаче си имаше и друга страна… Страна, която, мисля, че ти твърде скоро след брака си усетила и сама.

Неспособна да кажа каквото и да било, аз седя като вцепенена. Като животно в капан. И по едно време прошепвам:

― Така е.

― Значи би трябвало да си почувствала огромно облекчение, когато той почина.

― Тогава той беше пиян до козирката. Лежеше в леглото си и отпиваше алкохола. Когато излязох от стаята му, хъркаше силно, а когато половин час по-късно се върнах, го заварих умрял.

― Тогава защо напусна Де Райп? ― пита Карел.