Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Погледите ни се срещат. Кимвам бавно и прошепвам:

― Напълно си права. Божията воля!

Всеки от нас на някакъв етап от живота си вероятно бива измъчван от чувства като страх и вина. Доколко познаваме хората около себе си? И познаваме ли ти изобщо? Всеки си има тайни, големи и малки, тайни, около които, за добро или лошо, нарежда съдбата си.

Страхът, че някой ден истината ще излезе наяве, беше съпътствал неизменно дните и нощите ми от година насам. Понякога беше избликвал на повърхността, други път просто спеше, ала никога, нито за миг не ме беше напускал. Сега този страх отново е излязъл напред, като нападател в тъмна уличка, а на мен са ми необходими известни усилия на волята, за да се отърся от него.

Дали Аделаиде повярва на моята история, или само се престори, че е повярвала? Всеки момент очаквам пристава и хората му да почукат на вратата ми, но ето че минава месец, през който нищо не се случва, и аз отново си позволявам да повярвам, че съм в безопасност.

Междувременно работя по-усилено от всякога. Скицирам идеи за купички с високи, тънки стени. Добавям към тях рисунки на рози и китайци, пиещи чай. Когато ги показвам на Еверт и после двамата с Квентин подемат дискусия по техниките, с които ще ги изработят, за първи път от седмици насам започвам да се чувствам по-добре. Работата винаги е имала оздравителен ефект върху духа ми ― не ми позволява да се отдавам на мрачни мисли въпреки постоянното и неприятно присъствие на Якоб около мен. Макар да се държи на достатъчно почтително разстояние, аз продължавам да се притеснявам от него. Той постоянно ме наблюдава. Забелязвам го с периферното си зрение даже докато рисувам. Усещам погледа му върху себе си, когато той си мисли, че не го виждам. Понякога го зървам в отражението на някой прозорец, други път просто си знам.

С напредването на пролетта ние започваме да произвеждаме нашите чаши за чай, както ги нарича Еверт. Успехът им е светкавичен.

Квентин и Анхелика вече се готвят да открият фирмата си. На първи юни Квентин се регистрира в гилдията като майстор грънчар и веднага след това двамата с Ваутер ван Ейнхорн откриват своята грънчарница, която наричат „Порцелановата бутилка“. И макар да сме вече конкуренти, едва смогваме да задоволяваме огромното търсене на нашата продукция, така че приятелството между нашето семейство и тяхното продължава необезпокоявано.

Излизаме заедно почти всяка неделя. Разхождаме се с лодка отвъд стените на града, а после отиваме на разходка, която винаги завършва в някоя таверна ― настаняваме се на някоя от дървените масички отвън и се наслаждаваме на храната, виното и на компанията си. Това са прекрасни излети, които ми доставят голяма радост.

― Катрин, но ти цялата грееш! ― отбелязва Квентин в една такава неделя. ― Забелязваш ли това, Еверт? От ден на ден жена ти се разхубавява все повече и повече!

― Не ми се струва възможно ― отвръща Еверт, ― но съм длъжен да призная, че си напълно прав!

Намигва ми и аз се разсмивам. От известно време двамата си имаме сладка тайна, но сега, в този красив летен ден, ние си кимваме в знак на съгласие и споделяме с нашите приятели добрата новина.

Поздравленията са радостни и шумни и в това приповдигнато настроение ние напълваме повторно чашите си и вдигаме тост за бъдещето. За първи път от години насам аз съм истински щастлива.

Ала щастието е ефимерно понятие. Точно когато свалям гарда си, освобождавам се от бронята си и си позволявам да се изпълня с вярата, че животът може да върви и гладко, чувам нещо, което кара косъмчетата на тила ми да настръхнат от ужас. Един ден се разхождам из пазара в компанията на икономката Анна, когато някой наоколо изрича думата „чума“.

Завъртам се като попарена на пета и се оказвам лице в лице с човека, съобщил новината. Той е към четирийсетгодишен, облечен в тъмнокафяв жакет и бричове, с обветрено лице. В краката му има кошница с ремъци за носене на гръб.

― Какво искаш да кажеш с това? ― питам веднага. ― Чума? Истина ли говориш?

Амбулантният търговец кимва тържествено и отговаря:

― Опасявам се, че е самата истина, господарке. Идва от Франция и напредва бързо насам.

― Докъде е стигнала в момента?

― Вече е в Антверпен. Чумата пътува бързо ― отвръща човекът.

Облива ме студена пот. Имам чувството, че всеки момент ще припадна. Около нас се събират още хора, до един с уплашени физиономии.

― В кои градове върлува в момента? ― пита Анна.