Цончо Родев - Черният конник

В този миг, сякаш изникнала от недрата на земята, край тях се появи една черна фигура.

— Стой! Не предпочиташ ли да се биеш срещу мене, Хорациус Барка?

— Черноризец Храбър — извика Хорациус. В гласа му се долавяше искрена радост. — Ах, негоднико. Падна ли ми най-сетне в ръцете?

— Паднах ти — присмя се с престорен глас Черноризец Храбър. — Бях ти обещал да дойда нарочно за тебе и ето дойдох. Под кафтана ти носиш ризница, нали? Значи сме при равни условия. — Той се обърна към стария боил: — Дръпни се, Есхач. С този човек имаме да уреждаме стари сметки.

— Приемам — съгласи се боилът. — Но аз пък ще разчистя сметките си с този лалугер. Извади меча, Цок. Извади меча, ако не искаш да те заколя като агне.

За Цок нямаше друг изход. С ужасни проклятия на уста той изтегли меча и застана срещу Есхач.

Под меките лъчи на месечината четирима души кръстосаха мечове и се впуснаха едни срещу други в борба на смърт. Отстрани изглеждаше, като че ли това не бе битка между хора, а ужасна разплата между нощни привидения, свирепи, кръвожадни и хищни, напуснали своите потайни скривалища, за да се сблъскат в титанична схватка.

Двубоят между двамата боили не продължи дълго. Есхач беше нисък и слаб, но жилест и с крепка за годините си десница. Някога той бе завоювал слава на изкусен майстор на меча, а скромният му и умерен живот, чужд на разгулност и излишества, бе запазил силата на ръката и верността на окото му. Кавханът му отстъпваше във всичко. Угоен и разплут, отровен от виното и гощавките, на които той бе посветил живота си, под бляскавите си одежди Цок представляваше човешка развалина. Ръката му, привикнала само да вдига стаканите, бе отвикнала от тежестта на меча.

Битката между тях бе решена скоро. Цок нападна. Есхач отбягна меча и веднага отвърна с удар върху оръжието на противника си. В удара вложи цялата си сила, но това бе силата на един шестдесетгодишен човек. Ако в жилите си Цок имаше здрава кръв, той лесно би го отблъснал. Но неговата кръв бе размесена с толкова вино, че ръката му се разтрепери и изпусна меча. Есхач пристъпи напред, за да го довърши. Но един нетърпящ възражение глас го спря:

— Не го убивай! — извика му между два удара Черноризец Храбър. — Трябва да има кой да разкаже на хана Расате!

И стана така, че двамата боили се изправиха от двете страни на сражаващите се млади хора и с удивени очи наблюдаваха двубоя им.

Още от първата схватка Хорациус разбра, че е срещнал достоен за себе си противник. Той беше започнал със стремителна атака, за да свърши изведнъж с този маскиран човек, обграден със славата на непобедим. В тази атака той вложи цялото си умение, спечелено от стотиците двубои по всички краища на Европа — нападна яростно, с великолепно отмерени по време и сила движения. Ала стана невероятното — черният конник не само устоя, но дори и не помръдна назад, а със съкрушителен удар отблъсна вихрената атака. Нещо повече — в отбраната му не пролича никакво напрежение. Той се биеше с лекота и подчертана самоувереност, като че ли срещу него не беше прославен фехтовач, а начеващ юноша.

Вместо да принуди противника си да отстъпи, Хорациус сам бе принуден да направи крачка назад. И за пръв път в сърцето му се промъкна съмнение в изхода на двубоя.

— Какво? — засмя се Черноризец Храбър. — Изглеждаме това не прилича на клането на мирни славяни, а?

Боритарканът не отговори на предизвикателството, а се втурна в ново, още по-настървено нападение. Мечът му, направляван от неговата сигурна ръка, блясваше едновременно от толкова страни, като че ли не беше меч, а железен облак с хиляда острия. Но и тази атака се разби в стоманената защита на черния конник, сякаш срещу Хорациус не стоеше човек, а гранитна скала, яка и непробиваема. Боритарканът не беше суеверен, не вярваше нито в бога, нито в дявола, но сега за миг си помисли, че е срещнал някаква тъмна сила на небитието, приказен вълшебник, против когото всичко, дори и неговото майсторство бе безсилно.

Той се отдръпна повторно. Бе задъхан и в ръката си усещаше вече лека умора. Дали не сънуваше? Дали той, Хорациус Барка, героят от стотици двубои, който обичаше да се нарича сам „крал на меча“, не бе срещнал преоблечения и маскиран бог на войната? Внезапно го обзе гняв, стихиен и неудържим гняв. Той предпазливо приближи врага си и каза хрипливо:

— Внимавай сега, черноризче. Испански удар! До днес никой не е успял да се спаси от него.

Той направи измамно движение, хвърли се напред и мушна там, където трябваше да бъде сърцето на противника му. Но случи се нещо неочаквано. Черноризец Храбър отговори с късо, едва доловимо движение, което беше достатъчно, за да отклони меча на Хорациус, подскочи напред и в миг се озова зад защитата му, като пълен господар на положението. Но маскираният воин не се възползува от предимството си, а се отдръпна и каза просто: