Цончо Родев - Черният конник

Всичко, всичко знаеше Владимир. Всичко виждаше и всичко чуваше. Страшният Климент гърмеше в Охрид и гръмотевичният му глас сипеше огън и жупел върху старата вяра и господаря, привързваше людете към Бориса и кръста. Плъвдивските славяни прогониха боила си, защото той бе послушал повелята на хана и бе върнал първенците им, удостоени с различни милости и права от Бориса, в старите им колиби. Комитът на Средец, уж раболепно превивал гръб в Плиска, начаса се отрече от думите си, щом портата на неговата твърдина се затвори зад гърба му. Боилите в Браничево и Никопол дръзнаха да изпъдят с тояги и кучета ханските люде, дошли да приберат даждиите. „Да дойде сам вашият хан — бяха казвали те, докато ги налагаха по гърбините, — и него така ще посрещнем“.

Знаеше, а нищо не можеше да направи, с нищо да противостои. Та кой щеше да се уплаши от думите на един хан, който тук, в престолния си град, бе обкръжен от врагове и се държеше свит и притеснен като при обсада?

Какво можеше да стори? И с кого? Повечето боили и багаини усещаха накъде клони везната и под различни предлози се отстраняваха от него и от престола. Кой остана още? Сондоке увисна на въжето. Заешкото сърце на Паган се пръсна от страх. Двуличникът Окорсис избяга. На кого още можеше да има доверие?

Владимир поотвори очи и през мигли изгледа двамата си служители. Слугите бяха несигурни. Но и тези, Хорациус и Цок, бяха ли по-сигурни от слугите? Можеше ли да повери спокойно живота си в техните ръце?

На червендалестия дебел Цок още можеше да се разчита. Не поради сходство на мислите, не. В Цок изобщо нямаше мисли. Кавханът притежаваше само безпримерна лакомия, превърнала цялото богатство на дедите му в месо и вино. Иначе нямаше нищо — беше гол като тояга и на това се дължеше верността му. Защото за него нямаше друг изход — верността му беше заплащана с много злато и с непрекъснати пиршества, без които Цок не можеше да живее. Но кавханът беше глупак, кръгъл и неповторим глупак, който нито веднъж дори случайно не бе измислил нищо умно. За какво можеше да се разчита на един глупак? Дори и да имаше добро желание, Цок бе неспособен за действие — каквото и да предприемеше, беше предварително осъдено на неуспех.

За кавхан той бе удобен — едно чучело, което да се разправя с чуждите пратеници и да устройва гощавките, докато цялата му власт почива в десницата на хана-самодържец. Но за действия?

Владимир премести очи върху боритаркана, който сега стоеше неподвижен, облегнал ръце на дръжката на меча си. Хорациус Барка? Верен ли му беше този странен чужденец?

Всъщност кой беше той? Откъде бе дошъл? Какво търсеше тук? Непроницаем мрак обгръщаше всичко, свързано с личността на боритаркана. Човек без вяра и род, със златни шпори на рицар и с хищност на рис, с ръка на воин и с помисли на наемен убиец, Хорациус Барка беше истинска загадка на загадките. Верен? Не, такъв човек не можеше да бъде верен. По същия начин, по който изостави краля Арнулф и рицаря Хуго фон Бернхайм, той можеше да изостави и него, хана Расате, стига да намери човек, който да пусне повече злато в шепите му. Способен? Може би, но неговата способност се проявяваше само срещу дребни овчици, а беше безсилна срещу хитър вълк като Черноризец Храбър. Но Хорациус имаше едно безспорно качество — беше смел. Неведнъж Владимир се бе запитвал дали именно на тази смелост не се дължеше ненакърнената досега привързаност на боритаркана към него. Как ли би постъпил той, ако не смяташе омразния Черноризец Храбър за свой личен враг? Дали все още би споделял грижите на хана или вече отдавна би намерил по-спокойна служба при друг владетел?

И друго се питаше в този час Владимир — кой беше за предпочитане между двамата? Глупавата вярност на Цок или невярната, преследваща само лични облаги храброст на Хорациус Барка? Ако Плиска бе предишната весела и безметежна престолнина, той безспорно би предпочел кавхана. Но сега, когато вилнееше неуловимият дух на бунта? Да даде ли неограничени права на боритаркана, за да се справи с бунтовниците? Ами ако той после обърне оръжието срещу самия него?

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Хорациус:

— Господарю, има още едно нещо, което не знаеш.

— Говори — рече твърдо Владимир, който от всичко най-много се боеше да не издаде своята слабост пред людете си.

— „Езици“ ми донесоха, че снощи ичиргу-боилът е бил на гости при Есхач. Никой не знае какво са говорили, но след този разговор Окорсис реши да изчезне.