Цончо Родев - Черният конник

Много пъти вечер, когато се връщаше с размътена глава от пиршествата в двореца, той бе кроил хиляди планове, „за да излезе сух от водата“, както гласеше основното правило на живота му. Понякога възбуденото му от виното въображение раждаше съвсем фантастични идеи — веднъж искаше да тури отрова във водата и да предупреди само най-верните привърженици на хана, та всички други да измрат и да ги освободят от заплахата, друг път мислеше да прободе с нож в гърба хана, за да спечели благоволението на бунтовниците. Но щом изтрезнееше, той виждаше нелепостта на тези мисли и отново изпадаше във властта на черното си униние.

След безкрайни размисли най-после той намери единствения изход и една привечер сам, без пазачите си, отиде в дома на Есхач. Той бе решил да се спаси и цената на спасението му щеше да бъде самоунижението.

Почука. Отвори му едно чипоносо и къдрокосо момче, което веднага го позна и го изгледа подигравателно.

„Ето — помисли Окорсис, — дори и за този хлапак аз не съм ичиргу-боилът, а един пропаднал и осъден човек, чиято песен е изпята. Преди една година то би треперило като шумка пред мене, а днес ме гледа нахално и дръзко, като че завися от неговото благоволение…“

— Тук ли е боилът Есхач? — запита той гласно.

— Тук е — отговори Марко, защото чипоносото момче бе именно той.

— Заведи ме при него — прекрачи Окорсис, но Марко остана препречен на вратата и го принуди да отстъпи.

— Почакай тук — отсече хлапакът. — Първо ще попитам дали великият боил ще изволи да те види и изслуша. Как се казваш?

Окорсис трябваше да преглътне и тази обида — той, ичиргу-боилът, да стои като божек пред вратата и да чака благоволението на човек, който доскоро бе смятан за низвергнат. Затова той се опита да вложи много достолепие в отговора, който — велможата бе убеден в това — съвсем не бе нужен на момчето:

— Кажи на Есхач, че е дошъл ичиргу-боилът Окорсис.

— Добре — заключи Марко с тон, който показваше, че това име и титлата не му правеха никакво впечатление. После хлопна портата пред носа на благородника.

Не мина много време и сам Есхач дойде да посрещне високия си гост. В държанието на стария боил нямаше никакво предизвикателство или учудване, сякаш за него беше съвсем естествено да бъде посетен от един от заместниците на хана. Въпреки болезнената си мнителност Окорсис трябваше в себе си да признае, че в Есхач имаше някакво естествено, вродено благородство, съчетано с простота на воин, и че нямаше нищо чудно в това, дето беше признат любимец на войската.

Настаниха се на меките миндери по чардака на къщата, размениха обичайните приветствия и с прямотата на войник Есхач запита направо:

— Е, какво те води при мене, Окорсис?

Обмисляйки разговора си с боила, Окорсис бе смятал да подхване нещата отдалече, със заобикалки, да спечели първо разположението на стария Есхач и едва тогава да достигне до главното. Но този воин не бе свикнал да говори с дворцовата изтънченост на ичиргу-боила и с прекия си въпрос го принуждаваше да изостави първоначалния си план.

— Есхач, ти не ме броиш между най-близките си приятели, нали?

— Нима, според тебе, би трябвало да те броя?

— Всичко е от времената, Есхач. Ако не бяха такива времената, между нас би имало най-сърдечна дружба. Ние и двамата сме синове на славни предци, които винаги са били заедно, в победи и поражения. Защото аз съм от рода Чакарар, който не е нито по-млад, нито по-малко славен от Кувиар, твоя род. В миналото много пъти е имало и родство между вашите и моите люде.

— Това ли дойде да ми кажеш, Окорсис? — за втори път Есхач не позволи да бъде отклонен разговорът.

— Това и друго нещо. Всъщност ти не би трябвало да ме смяташ за враг. Честно слово, без ти да знаеш, аз съм ти направил не една услуга. Ако не те пазех, ти надали би останал жив досега… Така е и със стария княз. Четох приглашението му още в деня, когато го написа. Е, какво щеше да стане, ако кажех и за него на Владимира?

— Съмнителни са благодеянията, за които сам благодетелят напомня.

— Сега ще разбереш, че казвам истината. Дошъл съм да ти предложа още една услуга, за която може би ще рискувам кожата си. — Окорсис почака да провери действието на думите си, но другият не изрази нищо, нито недоверие, нито нетърпение. — Есхач, да говорим честно. Ти си човек на Черноризец Храбър, нали?

Нито един мускул не трепна по слабото бръснато лице на Есхач. Въпреки необикновеността на въпроса то оставаше безизразно и студено. За Окорсис това самообладание беше нова, непозната черта от характера на Есхач и сега той разбра защо някога княз Борис го предпочиташе за най-трудните пратеничества при другите владетели.