Цончо Родев - Черният конник

Странен, много странен човек беше този Симеон. Той бе така завладян от книгите си, че сякаш се бе преселил в някакъв недействителен мир, където господствуваше мисълта и нищо извън нея нямаше значение. И сега той бе така спокоен и безразличен, като че ли на света няма нищо по-обикновено и всекидневно от това да отворят с трясък посред нощ вратата на стаята ти и вътре да се вмъкне човек с гол меч в ръката.

Той примигна няколко пъти, като напрягаше уморените си очи, и позна боритаркана.

— А, ти ли си, Хорациус Барка? — Гласът му бе спокоен и не изразяваше никакво учудване. — Заповядай, седни. — Той освободи един стол от струпаните върху него книги и ръкописи. — При мен е малко тесничко и неподредено, но ти прощавай.

Хорациус още не можеше да се отърси от вцепенението си и не бе способен нито да помръдне, нито да проговори. Сгромолясването на убежденията му беше така страшно, че той не успя да се опомни.

— Влез, влез — настояваше Симеон. — При мене толкова рядко идват хора…

Най-сетне боритарканът се съвзе, изръмжа нещо и се обърна към вратата. Но гласът на Симеон го накара да спре:

— Чакай, не си отивай, боритаркане. Точно е сгода да те помоля нещо. Иначе щях да те диря…

Ще не ще, Хорациус трябваше да остане и да изслуша Симеоновата молба.

— Виж за какво се отнася — кротко продължи Симеон. — Има една девойка, за която искам да се оженя, пък този разбойник Черноризец Храбър, дето върлува нощем из улиците на Плиска, я обикаля и й завърта главата. Та, моля те, боритаркане, да хванеш този негодник и да го премахнеш, за да не пречи на…

Това вече преля чашата на търпението. Хорациус Барка излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си, докато ругаеше с цяло гърло на латински:

— Ама че идиот, дявол да го вземе! Щял да се жени… Нямам аз други грижи! Пфу!…

Никой от людете му не разбра смисъла на тези думи.

Претъркули се лятото. Дойде ухаещият на плодове месец руен 45 45 Руен — месец септември според старославянския календар. със своите натежали от ябълки клони и с кичурите сочно грозде…

Кремена линееше. Външно тя се опитваше да изглежда непроменена, да шета и тананика веселите си песнички, които някога бяха огласяли от сутрин до вечер дома на Есхач, но зад привидното й веселие всеки внимателен наблюдател можеше да открие пресиленост, издаваща душевния й смут. Винаги, когато знаеше, че не я гледат, тя се отдаваше на мъката си, лицето й посърваше и очите й се изпълваха с горест и тъга. В такива случаи тя търсеше някое скрито местенце, сгушваше се там, облягаше глава на ръцете си и се замисляше.

Беше ли сбъркала Кремена, като отказа ръката си и на Симеона, и на Черноризец Храбър? Не беше ли им отговорила прибързано, необмислено? Не беше ли сбъркала, вслушвайки се само в гласа на сърцето си и пренебрегвайки такива мъдри съветници като отец Наум? Хиляди пъти тя си повтаряше все същите въпроси, даваше им ту един, ту друг отговор, а спокойствие все не намираше. Спокойствието й бе изчезнало невъзвратимо, сякаш изпепелено от жарта на лятното слънце.

Понякога девойката съжаляваше за онези хубави детски години, когато в живота й не беше се появил нито мъжественият и силен Черноризец Храбър, нито благият и човечен Симеон. Тогава тя бе весела и волна като птичка и не познаваше терзанията на любовта и раздвоението. Но в следния миг си спомняше топлите очи на Симеон или украсената със сребърен лъв широка гръд на Черноризец Храбър и веднага си признаваше честно, че всъщност съжаляваше не за безгрижието на детството, а за тези двама забележителни мъже, по различен начин силни и с различно величие.

Не, тя не беше сгрешила, като отказа и на двамата. Тя им бе казала истината, а казването на истината никога не е грешка. Благородният Есхач, в миналото на когото нямаше нито една подлост, неведнъж й бе повтарял: „Радостта от лъжата е по-мъчителна от страданията, които може да доведе истината“. Но защо те не оцениха честността й? Защо вече два месеца я отбягваха упорито? Нима бе засегнала гордостта им? Симеон посещаваше своя приятел Наум, но идваше само в онези часове, в които бе сигурен, че няма да я срещне. А много вечери бе преседяла тя, облакътена на прозореца си, с надежда, че пак ще чуе познатото подсвирване и ще види тъмната фигура на черния конник. Но той не идваше. Кремена знаеше, че той пак броди всяка нощ из спящия град, за да бди над живота на застрашените от хана люде, но нито веднъж от онази злополучна среща, в която едва спаси живота си, не я потърси, не пожела да размени дума с нея.