Цончо Родев - Черният конник

— Това е улика, но не е доказателство — вдигна рамене Владимир. — Не претърси ли къщата на дядо Продан?

— Претърсих — призна Хорациус, — но не намерих никаква диря, като че ли този разбойник се бе превърнал в дим и изчезнал през комина.

— А Симеон е човек като тебе и мене или даже още по-негоден за такива работи — каза ханът. — Друго?

— Второ, Черноризец Храбър винаги знае кроежите и плановете, които ние решаваме тука. Кой има право на свободен достъп в Големия дворец? Само Симеон. Той е идвал тайно, подслушвал е по вратите и после е предупреждавал набелязаните хора.

— Да — замислено рече Владимир, — предположението е основателно, но е само предположение. Дворецът е пълен с наши верни слуги и роби. Виждал ли е някой от тях Симеон да подслушва по вратите? Помнят ли стражите на вратата той да е влизал в двореца, пък да не е идвал направо при мене?

— Аз не мога да говоря с тебе, щом така предубедено го защищаваш, господарю.

— Глупости! Ти ме познаваш добре, Хорациус. Аз премахнах двама свои братя и не би ми трепнало окото, ако трябва да отрежа главата и на третия. Впрочем аз отдавна щях да го сторя, ако той не беше такъв, какъвто е. Пък и сега съм готов да го направя. Дай ми доказателство, но истинско, сигурно доказателство, и още днес главата на Симеон ще отхвръкне от плещите.

— Слушай ме нататък, светли хане. Аз открих кой е дясната ръка на Черноризец Храбър, кой служи за връзка между него и хората му. Това е Мостич, когото още на времето трябваше да убия.

— Мостич? Това име ми напомня нещо…

— Един доста сръчен воин, господарю — намеси се Цок, — който понякога се биеше тука, за да развеселява гостите ти. Но откак Хорациус го направи за посмешище, ти го изгони, а Симеон го прибра за свои слуга.

— Да, спомням си. Защо не го заловиш веднага?

Боритарканът се засмя високомерно:

— Това е сторено. Той се намира вече долу. — Хорациус показа пода под краката си и всички разбраха движението му — под престолната зала имаше каменни килии с дебели зидове, където се поставяха най-опасните престъпници. — Лежи с окови на краката и скоро ще каже и майчиното си мляко…

— Да слезем веднага — отсече ханът. — Аз сам искам да чуя признанията му. Но първо заповядай няколко здравеняци да пазят около стаята на Симеона. Ако се окаже, че той е Черноризец Храбър, трябва да бъде заловен. Жив или мъртъв!

За втори път високомерната усмивка се плъзна по лицето на Хорациус Барка, когато отговори:

— Вече е направено, господарю.

Те слязоха в подземията на двореца — студени и влажни стаи със стени, покрити с плесен и петна съсирена кръв. Малцина можеха да влязат тук и да не изтръпнат от ужас — сякаш зидовете бяха всмукали в себе си човешките страдания, на които са бивали свидетели, сълзите и предсмъртните вопли, и ги излъчваха по някакъв невидим и необясним начин.

Колкото и да изглеждаше странно, тук най-добре се чувствуваше Паган. Към неговите длъжности спадаше и разпитването на по-важните за княжеството престъпници, задължение, което обичаше, защото от мъченията над вързаните хора той получаваше самовнушението, че е силен и храбър човек, сиреч какъвто мечтаеше да бъде, но не беше.

Влязоха в стаята за изтезания, в която имаше различни уреди със страшно предназначение — станове за разпъване телата на затворниците, железни клещи, остри като бръснач ножове, шишове и още много други неща, измислени сякаш от чудовища, а не от хора. Насядаха. След малко въведоха Мостич. От окървавеното му лице и разкъсаните дрехи личеше, че той не се бе оставил лесно да го заловят. Мостич огледа бързо стаята и остана прав, неподвижен, с вперени някъде в далечината очи. Паган се приготви да започне разпита, но ханът му направи знак да почака.

— Погледни ме, Мостич — каза той. — Ти ме познаваш и знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Отговори на въпросите ми и, заклевам се, нито косъм няма да падне от главата ти. Познаваш ли човека, когото наричат Черноризец Храбър?

Мостич помисли малко, после отговори ясно:

— Да. Познавам го.

— Ти на него ли служиш?

— Да. И ще му служа до гроб.

В гласа му имаше някаква лека подигравка, примесена с твърда решимост, която разяри хана, но той се опита да продължи спокойно.

— Ти си получил не една кесия жълтици от мене. Кое те накара да се продадеш на разбойника?

— Ти сам, княже. За тебе аз никога не съм бил човек, а някакво животно, което трябва да лее кръвта си пред очите ти, за да те забавлява. А Черноризец Храбър е човек и гледа и на мене като на човек. Затова аз не му продадох, но му посветих живота си.