Цончо Родев - Черният конник

Надпрепускването продължи дълго. Черният конник премина през селището на купците, с хиляди заобикалки прекоси и селището на занаятчиите и достигна в Горния край на Плиска. Тук изглежда свърна по само на него познати пътеки, защото преследвачите му го изгубиха из очи. Напразно Хорациус Барка десет пъти претърси околността, погледна зад всеки камък, зад всеки шубрак.

От Черноризец Храбър нямаше и следа.

Няколко сенки предпазливо се промъкваха по улиците на Плиска. Те пристъпваха тихо, оглеждаха се внимателно и се ослушваха в най-малкия шум, който нарушаваше мълчанието на нощта. Те достигаха до една едва очертаваща се над земята землянка, някакъв невидим часовой ги запитваше нещо, отговаряха му уговорената дума и изчезваха вътре.

Сондоке отдавна бе очаквал този час. Бе минало повече от месец, откакто Хорациус Барка бе устроил комедията на задържането му, последвана веднага от свързването му с людете на Черноризец Храбър. За първи път те му оказваха доверие да го поканят на едно от тайните си събрания. Сондоке се радваше, защото така се приближаваше към заветната цел, но същевременно изпитваше и смъртен страх — това бяха все отчаяно смели хора, неспособни нито да просят, нито да дават милост; не биха се поколебали начаса да свалят главата от раменете му, ако предположеха нещо за неговата роля. Той си повтаряше хиляди пъти, че трябва да бъде предпазлив, да постъпва точно както постъпват другите и да се разкъса на четири, но да не се издаде.

Часовоят му извика:

— Кой е?

— Братство или смърт — отговори той и сам се прокле за уплахата, която прозвуча в гласа му.

— Влез, братко. Долу са се събрали вече.

И Сондоке влезе. В тясната землянка имаше около петнадесетина души, които дружелюбно отговориха на поздрава му и му сториха място да седне на една от пейките до стената. В мъжделивата светлина на кандилцето Сондоке ги разгледа внимателно. Всички бяха груби и прости хора, бедно облечени, с обгорели от слънцето и вятъра лица. Всеки носеше някакво оръжие — меч, нож или топор.

„Първа грешка — помисли предателят, като отново усети как страхът свива гърлото му. — Съзаклятниците идват готови за битка, а аз съм дошъл с празни ръце, като че ли на сватба…“

Той продължаваше да ги разглежда. Повечето бяха голтаци от Горния край и недодялани чираци. Но освен тях имаше и двама или трима воини, от дрехите на които личеше, че са от новите войски, извикани от хана. Тук беше и един слуга от двореца, когото Сондоке познаваше — тих и невзрачен наглед човек, последният, който би могъл да бъде заподозрян във връзки с бунтовниците.

В землянката бяха в безопасност, но въпреки това говореха шепнешком. От честите им погледи към входа Сондоке разбра, че чакат още някого.

— Кой ще дойде? — запита той съседа си.

— Не знам — беше отговорът. — Никога не се знае кой ще дойде.

„Непременно трябва да узная кой им е главатарят — помисли пак слугата. — Ще го кажа на боритаркана и повече не ми трябва да се бъркам в тази работа. Стигат ми днешните страхове“.

Най-сетне часовоят открехна чергата, която закриваше входа на землянката, подаде глава и прошепна възбудено:

— Идат!

Разговорите секнаха и настана напрегната тишина. После чергата отново се отмести и в землянката скочи сам Черноризец Храбър, последван от двама души, които Сондоке знаеше добре — багаинът Лазар, висок и мощен като дъб, и Мостич, слугата на Владимировия брат Симеон. Черноризец Храбър беше в обичайните си одежди, със спусната пред очите маска.

Людете се развълнуваха — за пръв път те се срещаха лично с приказния герой, когото народът сравняваше с Архангел Михаил, а хората на хана — със сатаната. По техните лица се изписа толкова възторг и непоколебима решителност, че ако сега Черноризец Храбър пожелаеше да ги поведе на бран, те биха могли да извършат чутовни подвизи.

Черният конник седна, а от двете му страни се настаниха неговите придружници. Той не беше още проговорил нито дума. Очите му преминаха по двете редици на събраните люде и като достигнаха до Сондоке, се спряха настойчиво. От този поглед слугата примря — стори му се, че той прониква до най-скритите гънки на душата му, разголва мислите му и чете в тях като по разтворена книга. За миг помисли, че вече чува как този обвит с мрачна слава главатар на бунтовниците го посочва като предател и от тази мисъл тялото му се вцепени — той знаеше, че преди да може да преброи до десет, тези страшни хора щяха да го разкъсат на парчета.