Цончо Родев - Черният конник

Той дълго хапа замислено устни, преди да отговори:

— Не зная, може и да си прав, Науме. Но какво да се прави, на мен Симеон не ми харесва за зет. Все пак — говори с Кремена, брате, може би тя не мисли като баща си.

— Защо да говоря с нея? Щом като ти не даваш…

— Има нещо, което никому не съм разказвал, Науме, но на теб ще го кажа. Ти не знаеш жена ми Неда, пък и малцина я помнят. Тя умря при раждането на Кремена. Не бе щастлива при мен тя, братко. Не бе щастлива и затова така си отиде, тъкмо когато трябваше да живее. И знаеш ли защо? Защото я взех против волята й. Тя обичала друг, пък баща й я даде на мене, зер нали бях боил, богат и славен… При мене Неда намери всичко, хубава къща и слуги, богатство и почести, но това не я излекува от мъката по първата изгора. — Есхач разтърси глава, сякаш искаше да пропъди нерадостни видения. — Та като умираше, Неда ме закле да не постъпя с дъщеря ни така, както постъпи нейният баща. И тогава аз й обещах, че Кремена сама ще избере мъжа си. Това е брате. Затуй те пращам да говориш направо с Кремена.

Този прост разказ, който беше по-човечен от разбиранията и нравите на онова време, развълнува Наума. Той мълчаливо стисна ръката на приятеля си и го остави сам със спомените му.

Същия следобед той потропа на вратата на Кремена и влезе, а след него се вмъкнаха и няколко слуги с вързопи в ръце.

— Какво е това, отче Науме? — с искрящи от любопитство очи питаше девойката. — Какво има тука?

— И аз не знам, Кремено, но ей сега ще проверим — отвърна той и заизважда скъпите подаръци. — Ето едно топче кадифе. Ех, че е тежко, сигурно е византийско. А това е сукно, хубаво зелено венецианско сукно, за да си направиш нов сукман. Атлазени чехлички, просто да ти е жал да ги обуеш. Пфу! Това пък трябва да е свила, но така тънка и нежна, същата паяжина… Де да бях мома, да си ушия дрехи от тези платове — и мъртвите в гроба щяха да се обръщат от завист, като минавам покрай тях! А в тази ракличка какво ли има, а? Я отвори сама. Олеле — ослепях: златна огърлица, тежки златни гривни и обички със скъпоценни камъни, предназначени за нежни, много нежни ушенца…

Докато Наум разгъваше един по един скъпите подаръци, девойката подскачаше около него, чуруликаше като птичка и възторжено гледаше хубавите предмети. Кремена беше жена, а нито една жена не би могла да остане равнодушна при вида на прекрасните чуждестранни платове и красивите украшения.

— А за кого е всичко това, отче Науме? — запита тя.

— За теб, Кремено. За теб, момичето ми.

— За мен ли? — искрено се зачуди тя.

— За теб, всичко е за теб. Пратен съм сватовник, Кремено, и това са първите дарове на жениха.

Девойката се смути и поруменя.

— Кой… кой те прати?…

— Един прекрасен мъж. Симеон. — Наум забеляза как лицето й се измени, посърна и затова побърза да добави: — Да, Симеон те иска, Кремено. Като се ожените, ти ще станеш първата жена в княжеството.

Тя отмести поглед от скъпите дарове и отговори глухо:

— Жалко, не са били за мене тези хубави неща.

— Как? Отказваш ли? Че можеш ли да намериш по-добър човек от Симеона? Той е умен, добър, справедлив, честен. Всички добродетели са се събрали в него.

— Знам. Така е — въздъхна тя. — Колкото пъти съм говорила с него, винаги съм се удивлявала на мъдростта на ума и благостта на сърцето му. Но да се удивляваш е едно, а…

— … а да любиш е друго. Това ли искаше да кажеш?

Девойката не отговори. И това мълчание беше по-красноречиво от много думи. Наум се отпусна на един стол и дълго не сне очи от нея.

— Отговори ми честно, Кремено. Отговори ми и аз ще те разбера. На друг ли си подарила сърцето си?

— И аз не знам — призна тя искрено. — Понякога мисля, че наистина съм срещнала човека, когото съм виждала в бляновете си. Друг път си казвам, че той е само половината от онова, което мечтая да бъде.

— Щом се удивляваш на Симеона, той вероятно е едната половина. Така ли?

Кремена кимна утвърдително.

— А каква е другата половина, онази, която му липсва?

— Ох, трудно ми е да обясня. Той е така добър и сякаш умее да чете направо в сърцата на хората. Но… Опитай се да ме разбереш, отче Науме. Симеон има възвишена душа, но всичко у него е някак си книжно, отвлечено, като че ли той не живее в нашия свят, където всеки трябва да се бори, да се сражава и да побеждава, а в някакъв друг несъществуващ свят, в който е достатъчно да живееш със съзерцания и да… — Девойката започна добре, но сложността на онова, което искаше да каже, я обърка и тя не можа да продължи. Затова завърши изведнъж: — С една дума, Симеон е прекрасен човек, но не е мъж. А аз искам да дам сърцето си на един истински мъж, който да е и прекрасен човек. Разбери ме, ако можеш.