Цончо Родев - Черният конник

— Ще рече, прави са били Лазаровите думи — като на себе си продума боилът. — Навярно и приглашението от твоята ръка е писано…

— От моята, разумява се. Днес всеки трябва да подкрепи с всичко, каквото има, борбата на Черноризеца: юнакът с меча, богатият с имота, а аз — аз имам само името си и с радост му го давам.

— А защо нито веднъж досега?…

— Защото е бранно време, а не време за приказки, Есхач. Днес и стените имат уши. Една непредпазлива дума и… Ето затова.

Есхач се изправи. Той, обикновено твърдият и спокоен боил, сега изглеждаше зашеметен и смаян. Коленичи чинно пред Бориса за сбогуване, после отиде до вратата.

— Благодаря ти за словата, господарю. Сега зная какво трябва да направя.

— Чакай, Есхач — спря го старецът. — Почакай малко. Сега ми дойде на ума, че освен името у мен има и още нещо, което в този върховен час може да подпомогне борбата. — Борис откачи от врата си тежък златен кръст с драгоценни камъни и го подаде на боила. — Вземи! Продай го на купците, превърни го в остри мечове и здрави щитове.

— Как! — извика Есхач. — Ти ще продадеш светия кръст!

— Ние се борим за Христовата вяра — с двусмислена усмивка отговори Борис. — Редно е и кръстът да подпомогне нашата борба…

Боилът излезе от стаята и си тръгна. Беше все още замаян, зашеметен, но се чувствуваше някак лек, ободрен, сякаш се бе освободил от голяма тежест. И едва когато влизаше в къщи, той се сепна — много бе чул в този ден, много научил, но само едно остана тайна за него — знаеше ли Борис кой се крие зад маската на Черноризец Храбър или само подкрепяше един непознат и неизвестен герой?

От няколко дни Наум сякаш криеше някаква тайна. Той пак четеше по цял ден в стаята си, пак гълчеше и наставляваше ученика си Марко, пак разговаряше надълго и нашироко с гости-свещеници от града и цялото княжество, но в притулената в мустаците му усмивка, във веселите пламъчета в очите му имаше нещо, което караше околните да го гледат с любопитство и да очакват от него нещо ново, необикновено.

Една сутрин трима дворцови слуги донесоха в дома на Есхач няколко големи вързопа и ги оставиха в стаята на Наума. Веднага след това Наум изпрати Марко при домакина, за да му каже, че иска да се срещнат. Малко изненадан от тази официалност, Есхач отиде при просветения си гост.

— Скъпи брате — започна тържествено Наум. — Днес имам да говоря с тебе за нещо много важно.

— Говори направо, Науме. Какво се е случило, та приказваш с такова велелепие, сякаш си на патриаршеския престол?

— Не ти говоря като свещеник, а като сватовник. Дошъл съм да сватосваме дъщеря ти Кремена.

— А — възкликна Есхач и се засмя, — такава ли била работата. Добре, добре, това да се чува. А кой я иска?

— Симеон.

— Симеон! — В гласа на Есхач имаше толкова почуда, че Наум се почувствува неудобно, сякаш бе изрекъл някаква нетърпима нелепост. — Учудваш ме, брате Науме. Ти искаш дъщеря ми Кремена за Симеон?

Сега Наум даде воля на езика си. Той описа най-добрите черти на Симеона, неговата духовна чистота, учеността му, не пропусна да спомене близкото му родство с владетеля.

— Всичко това го знам — махна с ръка Есхач. — Но чудно ми е как защищаваш Симеона, когато той, божият служител…

— Симеон не е монах — прекъсна го Наум и без да съзнава, повтори доводите на Симеона, — само живее скромен и праведен живот.

— Няма значение — отсече старият воин. — Може да има глава за десет люде, но сърцето му е заешко. Защо не послуша баща си и не поде борбата срещу езичника? Защо търпи славяните да бъдат тъпкани и мачкани? Защо служи на бога, пък гледа и с дявола да е добре? Защо? Отговори ми, ако можеш.

— Всеки не е роден за велики дела, Есхач. И аз отначало го корях и осъждах, но размислих и разбрах, че нямам право. Пък и защо трябва да дадеш дъщеря си непременно на герой? С него тя ще има спокоен и духовно богат живот. Какво искаш повече?

— Аз не искам зет ми да е непременно герой, както ти казваш, но не искам внуците ми да бъдат страхливци и домоседи.

— Понякога умът на умния служи по-добре от смелостта на глупавия. Помниш ли какви мъдри съвети ни даде Симеон? Благодарение на тях ние с тебе малко ли хора събрахме за делото на Черноризец Храбър, да му даде бог здраве и сила.

Есхач се замисли. Простосърдечен и праволинеен, той никога не беше поглеждал на нещата от тази страна. За него, прекаралия живота си в битки воин, людете се деляха на две — воини и страхливци. Първите трябваше да бъдат уважавани и почитани, за вторите изобщо не заслужаваше да се говори.