Цончо Родев - Черният конник

За съжаление първият човек, когото срещна в двореца, беше старият княз. Хорациус Барка не обичаше Бориса и дори нещо повече — без сам да знае защо, тайно се страхуваше малко от него. Не, това не беше страх, а някаква непреодолима боязън, като че ли в тази висока и съсухрена, но права и изпълнена с вътрешна мощ фигура имаше нещо демонично, властно-сурово и заплашително, от което човек трябваше да се пази. Боритарканът се опита да го избегне, но старецът го забеляза, измени пътя си и мина до самия него.

— О — каза Борис, като че ли беше изненадан от срещата, — та това бил боритарканът. Напоследък не бях чувал за тебе.

Хорациус мълчеше. Неуспехите му в тайната борба срещу Черноризец Храбър го бяха лишили от гордата му самоувереност, с която преди можеше да даде достоен отговор всекиму, човек или бог.

— Какво става с Черноризеца? — продължи старецът. — Чувам, че си го хванал вече, а?

— Има време — реши да отговори Хорациус. — Ще го пипна и ще ти го подаря нарязан на филии като самун хляб.

— Ще стане, ще стане, но не сега, а когато кокошките започнат да ловят лисиците. Наслука!

— Ще го пипна! — озлобено настоя боритарканът.

— Ще го пипнеш, ама гледай от това пипване да не си загубиш гащите — продължаваше заядливо да се подиграва старецът. — Досега мнозина отиваха като тебе да го пипват, пък не се връщаха, а ги донасяха.

И Борис се отдалечи с висок и предизвикателен смях, чрез който си отплащаше за всички претърпени мъки и унижения. Зад него Хорациус остана известно време неподвижен — думите и смехът на стария княз го бяха засрамили и смутили, лишили го бяха от вътрешното му равновесие и самочувствие, а за задачата, която си бе поставил за днес, той трябваше да бъде силен и самоуверен, да бъде предишният Хорациус Барка.

Той постоя така в сянката на една колона и за последен път премисли онова, което — според него — трябваше веднъж завинаги да тури край на подвизите на тайнствения Черноризец Храбър. После прекоси богато украсените ходници на двореца и спря пред вратата на една от стаите на слугите. Хорациус знаеше каква жертва беше това — той, рицарят, който бе посещавал дворовете на най-големите европейски владетели, да наднича из стаите на слугите и да търси приятелството на разни недодялани простаци, на хора, които в себе си той не поставяше по-горе от животните.

Помъчи се да преодолее отвращението си, да надене маската на дружелюбност и едва тогава отвори вратата. Почервенял от удоволствие поради необикновеното посещение, вътре беше слугата Сондоке. Той скочи на крака и прегъна дебелото си тромаво тяло в дълбок раболепен поклон.

— Господарю — заговори веднага слугата, който не се скъпеше да титулува „господар“ всеки, от когото би могъл да извлече някаква полза, — велика чест е за мене твоето посещение. Аз съм цял на твоите заповеди.

— Не съм дошъл за заповеди. Аз просто си казах: „Какво ли става с моя приятел Сондоке багатур? Има цяла вечност, откогато не съм го виждал.“ И ето, щом ти не идваш при мене, дойдох аз сам да те навестя.

Хорациус Барка отдавна беше доловил, че в разплутото тяло на слугата искряха болна самовлюбеност и сляп стремеж към почести и сега хитро гъделичкаше тези негови слабости. С мнимото си приятелство той привързваше Сондоке към себе си, за да го направи след това оръдие на своите замисли.

Задъхан от радостно вълнение, слугата едва намери сили да произнесе:

— Господарю, за мен няма по-голяма радост от това да ти служа и да ти бъда верен.

— Аз мисля, че ти не си роден, за да служиш, Сондоке, а да заповядваш. Неведнъж съм се възхищавал от твоята мъдрост, наблюдателност и дълбоко прозрение. Не, не, твоето призвание е да направляваш със здравата си ръка едно княжество или даже цяла империя. Онзи ден си мислех: „Цок, този стар нескопосник, не е достоен да властвува. Кавханът трябва да бъде умен и далновиден, да има твърда десница и смело сърце, а всичко това липсва на Цок. Само един човек познавам, който заслужава кавханския пояс, и това е моят приятел Сондоке богатур.“ Така е, Сондоке, по заслуги и дарования ти рано или късно трябва да заемеш мястото, което ти подобава.

— О, господарю — възкликна пияният от щастие Сондоке, — аз никога не съм поглеждал толкова високо!…

— Защото си скромен човек, приятелю, даже прекалено скромен. Но въпреки скромността ти времето и аз ще направим нужното и ти… Ех, аз вече те виждам облечен във власт, обкръжен с почести и слава, сред богатство, красиви наложници и стотици слуги и роби, които дебнат да изпълнят всяко твое желание, преди още да си го изрекъл. Ала, разбира се, това не ще дойде даром от Тангра. Ти имаш вече големи заслуги, но…