Цончо Родев - Черният конник

Когато беше искрен пред себе си, Владимир признаваше, че няма вина и Хорациус — нито за провалянето на последните „шеги“, нито за избиването на близо шестдесет души от най-верните му люде. Не, Владимир не вярваше в чудеса, но въпреки това тук очевидно имаше нещо необяснимо. Той не знаеше, че чипоносият ученик Марко бе станал нещо като вестоносец на тайнствения отмъстител и със своите „сънища“ предупреждаваше навреме онези, които щяха да бъдат следващата жертва на боритаркана. Ако би знаел, той не би се учудвал повече на горещите посрещания, устройвани на Хорациус при всеки от последните му среднощни набези.

Нещо ставаше в старата Плиска, нещо подмолно, отровно и пагубно. Когато нощем тревогата прогонваше съня от клепките му, той оприличаваше това „нещо“ на хиляди плъхове, които прегризваха стените на двореца, за да се строполи някой ден върху главата му. Той усещаше „нещото“ в хиляди дребни неща — в разюздаността на воините, в дръзките погледи на простолюдието, което доскоро го срещаше със смирено превити гърбове, в разпасаността на слугите и робите, в мнимите болести на някои от боилите и багаините, които с различни благовидни предлози предпочитаха да стоят настрана от престола му, сякаш с прозорливостта на страха вече виждаха как този престол се сгромолясва в дън земя заедно с всички около него.

Това „нещо“ отравяше живота на Владимир. Той бе извикал още две хиляди воини от областите, удвоил бе стражите пред дворците и по стените на Вътрешния град, но въпреки това безпокойството му не стихваше. Заплахата се носеше във въздуха на Плиска, разпространяваше се като чума и често най-верният вчера, днес беше обхванат от заразата.

Владимир чу плахи стъпки и се сепна, изправи снага. Той не желаеше да го виждат такъв, какъвто бе, когато биваше сам. Един слуга се приближи до него и коленичи в краката му:

— Ювиги хане, прости, че нарушавам светлите ти мисли. Твоят брат Симеон иска да те навести.

— Пусни го да влезе! — заповяда той и побърза да се изкачи на подиума и да седне на престола си — в тези тревожни дни Владимир предпочиташе да разговаря с людете от височината на престола.

Симеон влезе в залата. Докато го наблюдаваше как бавно приближаваше, Владимир неволно помисли колко смешна шега си бе направила природата с тях, двамата братя. Въпреки годините си ханът беше силен, жилав и як, с прав гръб и сигурна ръка, докато Симеон, който сега беше в разцвета на младостта си, трябваше да бъде здрав като канара, а всъщност представляваше един преждевременно състарен буквояд, хилав и безпомощен, който бе натъпкал главата си с какви ли не книжни глупости и не бе годен дори и едно пиле да заколи. Впрочем братовото му безсилие съвсем не дразнеше хана. Напротив! Когато бе прочел писмото на баща си до Симеона, Владимир бе решил да се справи с брат си още в първия месец след завръщането му и той щеше да го стори, колкото и да му беше неприятно да се цапа повече с братова кръв. Но човек като Симеон не можеше да се смята за опасен противник и Владимир имаше защо да бъде благодарен за слабостта му, имаше защо да е доволен от глупавата шега, която природата си бе направила с брат му.

Симеон дойде до подножието на престола и направи дълбок и почтителен поклон.

— Братко — заговори пръв Владимир, — аз трябва наистина да те мъмря. Ти толкова рядко се сещаш да ми се обаждаш. Така ли чужд ме имаш, та месеци наред да нямаш какво да ми кажеш, какво да ме попиташ?

— Както виждаш — пак нуждата ме е довела при тебе…

— Да, сигурно пак някой мършав вол е нужен на слугите ти.

— Не, братко, този път за себе си съм дошъл. За съвет и подкрепа.

— Кажи, Симеоне. Ако това нещо, което искаш, е във властта на хана — ще го имаш.

Симеон беше очевидно смутен. Той пристъпваше несръчно от крак на крак, отбягваше погледа на брат си, а сплетените пръсти на ръцете му потреперваха.

— Братко аз… такова… аз искам да се оженя…

Това бе последното нещо, което Владимир бе могъл да очаква. Симеон, този свит и стеснителен монах, хилавият и немощен млад ученолюбец, натъпкал главата си с какви ли не безсмислия, сега изведнъж се бе сетил, че е мъж и искаше да се жени. Владимир, който не обичаше, но умееше при нужда да мисли бързо, веднага съобрази изгодите, които една такава женитба би имала за него самия — щом един монах като Симеон, спечелил си славата на свят и чист божи служител, е готов да захвърли расото, за да прегърне сладостите на светския живот, то това ще бъде чудесен, да, просто чудесен удар срещу християните. Тази мисъл достави истинска радост на хана.