Цончо Родев - Черният конник

— Дори още по-добро е сърцето й, Симеоне, но май че го е дала вече на друг. Нали знаеш, че тя беше спасена онази нощ от Черноризец Храбър? Оттогава Кремена е все замислена, замечтана, унесена в сладки блянове. А снощи късно ми се стори, че говори с някого от чардака — сигурно е бил той, юнакът на юнаците.

— Нищо. Ако се случи сгода, запознай ме с нея. Аз…

Но Наум не успя да разбере какво смяташе да направи Симеон. Разговорът им се прекъсна от връщането на Есхач, който водеше със себе си великана Лазар.

Здрависаха се.

— Лазар е дошъл всъщност при тебе, отче Науме — каза Есхач. — С теб би искал да говори.

— Много хубаво. Какво има, Лазаре?

— Аз… такова… — Лазар безпомощно въртеше калпака из огромните си длани и се оглеждаше смутено. Всички разбраха, че той желае да остане насаме с отец Наума, но не знае как да му го каже. Симеон стана и понечи да излезе, но Наум го спря:

— Чакай. — После се обърна към новия гост. — Говори, Лазаре. Аз нямам тайни от тези люде.

Лазаровото лице изрази още по-голямо смущение.

— Говори, говори — подкани го пак Наум. — На тези хора може да се вярва.

Лазар се поколеба още малко и най-сетне се реши да започне:

— Дойдох да ти благодаря, господарю.

— Господар ли? — искрено се учуди Наум. — Хей, човече, какво става с тебе? Що за приказки говориш?

— Аз много мислих, господарю, и разбрах истината.

— Говори де, говори. За каква истина споменаваш?

Лазар преодоля и последните си колебания.

— Истината е, че ти си моят спасител. Ти си преславният и предобър Черноризец Храбър.

Всички в стаята занемяха учудено. Наум бе втренчил слисани очи в добродушното лице на великана и няколко мига изглеждаше така объркан, сякаш гръм бе паднал в краката му. После изведнъж избухна в неудържим смях.

Лазар се бе приготвил да отговори на всякакви възражения, но този искрен смях го смути и обезсърчи. Още преди Наум да отрече, той вече бе разбрал, че е направил грешка.

Най-сетне Наум се успокои и каза сериозно и убедително:

— Бих дал целия остатък от живота си, за да бъдеше това вярно. За съжаление обаче аз съм толкова Черноризец Храбър, колкото котката е лъв. Но как ти дойде тази мисъл в главата, Лазаре?

Едва сега Лазар отпусна огромното си тяло в един стол и бавно заразказва. Най-напред той още веднъж описа подробно събитията от двете нощи, после се спря на ролята, която бе изиграл малкият Марко, чипоносият вестител на Черноризец Храбър.

— Всички знаем Марко като твой ученик, отче Науме, а тебе — като защитник на Христовата вяра и на славяните. Можех ли да не помисля, че ти си пратил през деня Марко да ме предупреди, а вечерта си се преоблякъл и си дошъл да ме запазиш?

В разказите, които се носеха из града, не се споменаваше за Марко и затова Наум за пръв път чу за неговите подвизи.

— Ей сега ще научим истината — отсече той, излезе и след малко се върна с вечно рошавия си ученик. — Ти ли си предупредил Лазар за нападението над дома му? — запита той строго.

— Аз, учителю — призна тихо, но ясно Марко. В гласа му имаше нещо, някаква нотка на твърда и непреклонна упоритост, която подсказваше, че детето няма намерение да се предаде лесно.

— Кой те изпрати?

— Никой. Аз сам отидох.

— А откъде знаеше?

— Не знаех — упорствуваше момчето. — Сънувах сън. Така и казах на чичо Лазар.

— Сън, глупости! — ядоса се Наум. — Ти лъжеш мен, учителя си.

Разговорът продължи все така — с гняв, въпроси и заплахи от единия и със стиснати юмручета, хълцане и настойчивост от другия.

— Или ми кажи истината, или завинаги се махай от очите ми — отряза накрая Наум.

Това беше зашеметяващ удар за момчето. То продължаваше да стиска устни, но се огледа тъжно, сякаш очакваше от някого подкрепа, и в очите му се появиха сълзи. Симеон не устоя и се намеси:

— Остави го, брате Науме. Защо измъчваш детето? Ако то не иска да каже, ние нямаме право да изтръгваме думите му насила.

— Но той лъже! — натърти учителят.

— Нищо. Има лъжи, които са по-благородни от много истини. — Симеон отиде до малкия Марко и поглади главата му. — Иди си, момко. Иди си и бъди спокоен — учителят ти ще те разбере и ще ти прости.

Симеон си тръгна почти веднага след излизането на момчето. Изпрати го само Наум, защото Есхач бе останал да побъбри с другия си гост — разговор, който беше първата последица от Симеоновия съвет. На двора Симеон забеляза Кремена, която чевръсто шеташе и пееше. Той я показа с очи на спътника си.

— Кремено — повика я Наум, — ела, моето момиче, и стори поклон на учения Симеон, брата на княза.