Цончо Родев - Черният конник

Около остатъка от групата на Хорациус се сви смъртоносен обръч. Вратата бе заета от страшния Черноризец Храбър, а от другата страна хората на Лазар, въоръжени с мечове, брадви и вили, мушкаха и сечаха безмилостно. Самият Лазар бе уловил огромен прът, който жена или по-слаб мъж изобщо не биха могли да повдигнат, размахваше го яростно и под него се трошаха и късаха кости и мускули.

От четиридесетте души, с които бе тръгнал Хорациус Барка, скоро останаха на крака не повече от пет-шест. Тогава той си даде сметка, че за тях има само един избор — смърт или бягство. Не, боритарканът не беше страхлив и сега, докато се пазеше от тежката тояга на Лазар и същевременно се мъчеше да достигне до вратата, за да се разправи веднаж завинаги с тайнствения черен конник, той не беше уплашен, само хладно преценяваше безизходността на положението. И когато разбра, че са обречени на смърт, събра хората си и ги поведе:

— Бягайте след мене, иначе сме загубени!…

Той проби пръстена, сключен от Лазаровите люде, прекоси двора и сръчно се прехвърли през отсрещната ограда. Зад него се носеше мощният глас на Лазар:

— Дръжте го това немско куче! Той не бива да се изплъзне!

Но въпреки това Хорациус бе успял да им се изплъзне и сега безславно тичаше по улицата към „Ханската твърд“. Двама воини шляпаха уморено зад него. Само това бе останало от отряда, с който той се бе заканил да направи славяните кротки като овчици…

В същото време Лазар бе разбрал, че е изпуснал главатаря на злодеите и затова бързо се върна към мястото на битката, за да благодари на повторния си спасител. Той прескочи повалените воини на боритаркана и излезе през още зеещата порта. Навън Черноризец Храбър спокойно прибираше меча си.

— Господарю — каза Лазар, като се поклони дълбоко, — позволи да целуна десницата ти.

— Кой съм аз, че да целуваш десницата ми? — тихо запита Черноризец Храбър. В жълтата светлина на месечината Лазар забеляза, че през дупките на маската очите на черния конник го гледаха с приятелска благосклонност.

— Не зная името ти и те зова, както те зове народът — Черноризец Храбър. Ти си покровител на слабите и преследваните. А мен ти спаси от смърт и разорение и затова животът ми ти принадлежи. Кажи ми как мога да умра за тебе?

— Не за мене, Лазаре. Само три неща заслужават да се умре за тях: бог, отечеството и справедливостта. А сега остани със здраве.

— Чакай! — извика Лазар. — Не си отивай! Вземи ме със себе си, та заедно да се борим за правдата.

— Не, остани си в къщи — отговори черният конник, като се отдалечаваше. — Когато настъпи часът, аз сам ще те потърся.

И черната му фигура се стопи в тъмнината на пролетната нощ.

Като че ли единственият в Плиска, който днес бе запазил здравия си разум, беше Симеон. Не беше възможно да не е чул за новите подвизи на тайнствения Черноризец Храбър — всички, от стария княз Борис до последния просяк в града, говореха само за тях, — но това изглежда не му бе направило никакво впечатление. От ранно утро той вече бе превил гръб над книгите, спокоен и съсредоточен в ученолюбивите си занятия, и когато го гледаше, човек можеше да помисли, че светската суета не можеше да премине неговата врата.

Но за разлика от друг път този ден Симеон не остана до вечерта при книгите. Щом слънцето се вдигна високо над хълмовете, той повика Мостич и го накара да го заведе до дома на Есхач. Бяха минали три месеца от наказването на Наум с домашен затвор, а Симеон за пръв път решаваше да го посети.

Докато вървеше нататък, той с изненада забеляза, че почти никой не обръщаше внимание на дългата му, малко отпусната фигура, облечена в протрито по шевовете черно расо, а от всяка групичка хора по улиците се долавяше само едно единствено име — Черноризец Храбър.

Същото завари и в дома на Есхач. Наум и старият боил бяха така увлечени в разговор за делата на черния конник, че едва обърнаха внимание на нечаканото посещение.

— Велико чудо става в нашата Плиска — казваше развълнувано Наум. — Какво ще речеш ти, Симеоне?

— Доволен съм, защото така се сбъдна вашето желание. Но, според мен, този лудетина, когото зоват Черноризец Храбър, не е нищо друго, освен един безумец.

— Как — възмути се не на шега Есхач, — ти го осъждаш?

— Всеки разумен човек ще го осъди.

— И защо, ако смея да попитам?

— Много просто. Един човек, ако ще и да е чутовен герой, не може да извърши сам онези дела, които очаквате от него. Спасил живота и имота на един славянин, защитил честта на някаква девойка…