Цончо Родев - Черният конник

Окорсис не намери отговор на тези въпроси. Но той знаеше: ако беше безобидно слово или записано житие на някой светец, Борис не би търсил секунда време, за да укрие ръкописа…

Боилът се огледа още веднъж, после отиде до одъра, където спеше старецът, и повдигна твърдия му сламеник. Върху дъските лежеше един пергаментов лист, до половината покрит с неравни писмена. Окорсис го грабна, с един поглед погълна съдържанието му, след това се усмихна студено и сви листа на руло. Отправи се към вратата, но една нова мисъл го спря и накара отново да разгърне и прочете недовършените Борисови слова. На листа пишеше:

„Българи и славяни, християни и братя,

Аз, вашият предишен господар Борис и божи служител Михаил, ви известявам: скоро ще дойде краят на тирана и богохулника, който се отрече от вярата Христова и опълчи брат срещу брата. От днес в старопрестолната Плиска ще има могъщ воин — отмъстител, който ще поведе българското и славянското племе на бран срещу потисника.

Братя християни,

Който мрази тиранията и още вярва в думата на своя стар княз, нека слуша. Делото на отмъстителя е право дело. Правдата, която носи отмъстителят, е Христова правда. Неговият глас е глас на истината. Който вярва мене, нека вярва и нему. Който е готов да тръгне подир мене, нека тръгне подир него. Нека всички честни люде видят в десницата му моята десница и чуят в словото му моето слово. Защото той…“

Дотук бе успял да стигне старият Борис.

Окорсис остана неподвижен, само хлъзна разсеян поглед през прозореца. Рояк противоречиви мисли зажужаха в главата му. Как трябваше да се разбират Борисовите писания? Имаше ли някаква връзка между стареца и тайнствения черен конник, който бродеше нощем из Плиска? Беше ли този конник оръдие, направлявано от ръката на Бориса? Или пък беловласият старик, който се бе заклел да свали Владимира, виждаше в делата на непознатия осъществяване на собствените си кроежи и затова го подкрепяше?

Първият порив на боила беше да занесе на хана намерения лист. Но сега изведнъж започна да се колебае — опитният интригант в него се залови бързо да преценява изгодите. Ако открадне и занесе листа на Владимира, щеше да спечели една суха ханска благодарност, но заедно с нея и опасността да изпита на собствения си гръб отмъщението на Черноризец Храбър за жестоката казън, която очакваше Бориса (Окорсис не си въобразяваше, че бе възможно деянието му да остане скрито). А ако премълчеше откритието си? Какво можеше да извлече от тайната, която беше завладял? Нямаше ли това да бъде едно богатство, което в бъдеще да има неоценима стойност?

Такива трескави мисли течаха през ума на ичиргу-боила, докато държеше в ръка Борисовия ръкопис и гледаше пролетната светлина, разляна обилно над престолния град. Най-после, взел решение, Окорсис мушна пак пергамента под сламеника, оправи чергата на одъра и излезе от княжеската покойнина.

Марко, внукът на Симеоновия стар слуга дядо Продан, беше дванадесет-тринадесетгодишно момче, чипоносо, с непокорна рошава коса и блестящи дяволити очи. Целият град го знаеше като неуморим пакостник и главатар на всички немирници. По-рано той водеше една лудоглава и босонога дружина, която лете крадеше дини и ябълки, зиме устройваше посред града истински сражения със снежни топки, в които често си патеха и възрастните, а в останалото време кръстосваше из всички краища на престолнината и се чудеше каква нова пакост да направи. Но това беше някога. През есента дядо му го даде ученик при отец Наума и оттогава Марко стана неузнаваем — пак бе разрошена косата му и пак дяволито блестяха очите му, но ходеше чистичко и спретнато облечен, не правеше повече лудории, изостави дружината си и тя, останала без главатар, малко по малко се разтури.

Цялата си неуморимост Марко сега бе насочил към учението. Той идваше сутрин при отец Наума, шеташе му и му прислужваше, подостряше пачите му пера. А когато останеше свободен, отец Наум го извикваше при себе си и започваше да го учи на четмо и писмо, говореше му за земята и небето, за животните и птиците. Тогава Марко слушаше с широко отворени очи и всяка дума на учителя оставаше завинаги запечатана в сърцето му.

Той беше толкова прилежен и любознателен, че още до Коледа опозна азбуката, която около четиридесет години по-рано беше измислена от великите първоучители Кирил и Методий, научи се и да срича, да смята, знаеше наизуст всички молитви, само писането още не можеше добре да усвои. Всичко това той бе постигнал с любов и неспирен труд. А отец Наум се радваше на успехите му и докато пред него се мръщеше и недоволствуваше, пред всички околни го хвалеше щедро.