Цончо Родев - Черният конник

— И това не струва. Всеки ще рече, че сме се уплашили.

Окорсис понечи да възрази нещо, но размисли и затвори уста. Може би неговото предложение беше най-правилното, но на ичиргу-боипа липсваше достатъчно упоритост, воля и самочувствие, за да го защити.

— Твоето мнение, Паган?

Хан-боилът коловър се сепна така, сякаш думите на Владимир го върнаха от онзи свят.

— Какво… Какво говорите, господарю?…

— О, той дори не чул за какво говорим! Съвземи се, човече, или иди си полей главата със студена вода. Питам те какво да правим сега?

— Аз не знам… Аз… аз… — забъбра отчаяно Паган. — Аз… не знам какво да кажа…

— Ясно. С тебе всичко ми е ясно. — В гласа на Владимир се смесваха ирония и отвращение. — А ти, Хорациус?

Боритарканът отговори спокойно, но зад спокойствието му личаха озлобление и сурова решимост:

— Аз мисля, господарю, че донякъде кавханът Цок имаше право. Истина е, че ако не ударим още по-здраво, отколкото досега, славяните пак ще вдигнат глава. Истина е и това, че тъкмо Лазар трябва да бъде изкупителната жертва. Така ние ще покажем, че онзи, когото сме решили да накажем, не може да отбегне съдбата си. Но да го задържаме би било наистина непоправима глупост. Тази работа трябва да се свърши бързо и чисто. И с нея ще се заема аз още тази нощ. Честна дума, утре разните славяни и християни ще бъдат пак тихи и кротки, като овчици…

Владимир мисли дълго, преди да каже последната си воля. Но най-сетне кимна и отсече:

— Да, това е най-доброто. Но внимавай, Хорациус. — Той се усмихна подигравателно. — Ако губиш всяка вечер по дузина воини, ще се наложи през ден да подменям дружината ти с нови люде…

Хорациус Барка не отговори, но лицето му се сгърчи злобно.

Ичиргу-боилът с мъка сподави една доволна усмивка.

Замислен, с обронена на гърдите глава, Владимир седеше на престола. Ръцете му се развличаха с един гъвкав бич, направен от изкусно обработени и сплетени конски жили, а погледът му полека се плъзгаше по пъстроцветните мозайки на залата. Застанал прав до него, Окорсис мълчеше и с блуждаещи очи следеше змийската игра на бича. Никой от двамата не би го признал, но в този час и Владимир, и Окорсис изпитваха тревога, загриженост, сякаш усещаха смътна и неясна заплаха. Нещо ново ставаше около тях, нещо, което те чувствуваха с цялото си същество, но още не можеха да определят и назоват. Ала то съществуваше. И ги потискаше.

Така бяха погълнати в мислите си, че не чуха раболепните стъпки на приближаващия към тях Сондоке.

— Господарю — извика слугата, като се просна по очи на стълбите пред престола, — господарю, позволи на твоя верен роб да смути великите ти мисли…

— А, ти ли си, Сондоке багатур — разсеяно продума Владимир. — Какво, нещо ново ли се е случило?

— Случи се, ювиги хане. Но заклевам ти се — аз нямам вина…

— Стани, стани — рече Владимир. В гласа му се долавяше пробудено любопитство. — Стани и разправяй спокойно. Не се съмнявам във верността ти.

Сондоке се изправи и окуражен от думите на хана, заразказва.

Предната вечер, след като се нахранил и изпил стакан вино, той усетил как клепачите му неудържимо натежават. Наплискал лицето си със студена вода, за да се разсъни, и застанал на пост пред вратата на стария княз. Но умората и сънливостта били по-силни от него — подпрял се на стената, поседнал… Когато се събудил, утрото вече било настъпило и в Малкия дворец царяло спокойствие.

— Е? — запита малко разочаровано Владимир. — Това ли имаше да ми кажеш? — Днес ханът имаше достатъчно собствени грижи, за да мисли и за сънищата на слугите си.

— Не е само това, господарю. Всяка вечер аз залепвам с пчелен мед един косъм на вратата на баща ти. Тази сутрин косъмът беше скъсан. През нощта някой е влизал в покойнината му или пък старецът е излизал…

— А! — неволно възкликна Окорсис.

— Баща ми има ли обичай да излиза и скита нощем? — смръщено запита ханът.

— Не, никога. Той заспива рано, става на разсъмване, но не излиза, а се моли пред иконите си.

Възцари се мълчание. Още объркан и смутен, Сондоке се прехвърляше от крак на крак и не знаеше дали очакват от него да се оттегли или да остане. Владимир продължаваше замислено да си играе с бича. Само по едно време устните му пробъбраха: „И все пак странно. Точно тази нощ…“ Най-сетне той се обърна към ичиргу-боила:

— Е, какво ще кажеш на това, Окорсис?

— Ще бъда откровен, светли хане: не допущам, в никакъв случай не допущам среднощните разбойничества да са дело на баща ти. Борис е смел, вярно е. Но маскираният конник е притежавал не само смелост, а и здрава, много здрава десница, каквато отдавна липсва на баща ти. — Кой знае защо, Владимир въздъхна облекчено и тази въздишка не убягна от вниманието на Окорсис. — Все пак — добави той — предлагам да разберем дали в храната и виното на Сондоке слугата, не е имало упойка. — Ичиргу-боилът се смяташе много изтънчен благородник, за да си позволи да назовава „багатур“ една слуга и доносчик. — Да наредя ли?