Цончо Родев - Черният конник

— Чул си значи. Откъде? Кой ти донесе?

— Цяла Плиска говори за това — вдигна сухите си рамене Борис. — Вестта достигна и до мене.

— Да не би да си знаел още преди да са били извършени днешните поразии, а?

Само за миг погледът на стария княз потъмня, но той веднага се окопити.

— Аз съм монах, а не пророк. Само на пророците е дадено да виждат в бъдното.

Владимир облегна ръка на коляното си и се наведе напред към стареца. В тази стойка приличаше на рис, който се готви за скок върху жертвата си.

— Отговори направо — каза той заплашително. — Кой беше при тебе тази нощ? С кого говори?

— С никого.

— Можеш ли да се закълнеш в твоя християнски бог, че говориш истината?

Княз Борис се стъписа. Очите му, които досега храбро издържаха на вторачените в него зеници на хана, сега се отклониха и зашариха наоколо. Старецът наведе глава и дългите бели коси паднаха пред лицето му. С привично движение той прекара ръка през дългите власи на брадата си.

— За какво искаш да се закълна? — попита той, за да печели време. Самообладанието му бавно се възвръщаше.

— За това, което казваш — че никой не е бил при тебе тази нощ, че с никого не си говорил, че не знаеш кой е безчинствувал из Плиска. — Ханът сметна за удачно да вмъкне и последното в клетвата, макар че не бяха говорили за това.

Борис издигна глава. Погледът му бе застинал, устните — стиснати, лицето — пребледняло.

— Заклевам се — изрече той хрипливо, но твърдо.

Клетвата му изненада Владимира. Той бе очаквал извъртане, подигравки, студено мълчание и всяко от тях би означавало признание. Но тази клетва? Владимир познаваше добре баща си и знаеше, че той е безумно доблестен и че искрено вярва в своя бог — такъв човек няма да даде лъжлива клетва дори и за да спаси живота си. И без да може да си обясни защо, ханът повторно изпита облекчение.

Той се облегна назад в престола, скръсти ръце на гърдите и каза студено:

— Добре, приемам клетвата ти. Но предупреждавам те: не ще имам милост към никого, който дръзне да въстане срещу мене. Разбираш ли? Към никого! Дори… към баща си!… Запомни това. — Напрегнатото му тяло се отпусна и Владимир пренебрежително извърна глава. — Сега можеш да си вървиш.

Старецът си тръгна, но след няколко крачки се обърна и вдигна костелива ръка към престола:

— И аз те предупреждавам — изрече той заклинателно. — Опомни се, докато е време. Опомни се, преди да е станало късно. Делата ти дотегнаха и на бога, и на людете. Пази се от часа на разплатата! Тя ще бъде ужасна!

И като повдигаше с ръка полите на власеницата си, Борис с твърди стъпки излезе от престолната зала.

Но като затвори вратата зад себе си, цялата му твърдост се стопи и той сякаш изведнъж грохна. Изправеното му тяло се преви, брадата му затрепери от сподавени ридания. Подпря рамо о една колона и дълго остана така, със затворени очи. После се огледа и като не видя човек наоколо, падна на колене върху студените мраморни плочи, издигна просълзеното си лице към небето и горестни думи се отрониха от устните му:

— Прости ми, господи, че с твоето име на уста излъгах. Ти виждаш отгоре — не за себе си го сторих, а за доброто на цялото ни племе. И за онзи, чрез когото ще възтържествува правдата…

Докато бащата и синът разговаряха в престолната зала, ичиргу-боилът Окорсис бе погълнат от занятие, съвсем неотговарящо на благородството, с което той често и навсякъде се хвалеше. Щом старият княз отиде на срещата с Владимира, Окорсис заповяда на Сондоке да пази пред вратата на княжеската покойнина, а сам се залови да претърси скромното имущество на Бориса.

Нямаше много за търсене — със завръщането си в Плиска Борис бе пренесъл в Малкия дворец манастирските си навици, живееше просто, далеч от всяко охолство и разточителство.

Окорсис прегледа няколко свитъка, лежащи върху скованата от неизгладени дъски маса, но те бяха разни жития на светци и не задържаха вниманието му, разгъна страниците на дебелото Четвероевангелие, прерови раклата с няколкото ката монашески одежди, надзърна по ъглите и зад иконите на стената. Нямаше нищо, никаква следа, уличаваща виновността на стареца. Разочарован, ичиргу-боилът понечи да си тръгне, но пачето перо, захвърлено на масата, привлече погледа му. Той го взе и го разгледа. По перото имаше още незасъхнало мастило — до последния момент преди повикването Борис бе писал нещо и написаното не се намираше на масата. Защо бе скрил старият княз изписания лист? Кое го бе накарало да прояви такава предпазливост? Какво бе писал, че да крие листа от чуждите очи?