Цончо Родев - Черният конник

Владимир одобри с кимване на глава и Окорсис заповяда на слугата:

— Иди донеси, каквото е останало от вечерята ти. На идване доведи и едно куче.

Сондоке излезе и след малко се върна с парче недоядено месо, хляб и полуизпит стакан с вино. Един от ханските псетари водеше две вързани кучета.

Окорсис освободи псетаря, после даде на едното куче месото, а на другото — натопен във вино хляб. Не мина много и кучето, което бе изяло хляба, заскимтя особено, после се повали настрана и заспа. Нямаше съмнение — виното съдържаше упойка.

— Откъде взе храната и виното? — запита Владимир.

— От общата готварница, господарю. Виното наточих сам.

— Веднага ли почна да ядеш? — продължи с въпросите си ханът. — Отделял ли си се от яденето?

— Старият княз ме повика точно когато започвах да се храня. Прислужих му бързо и тогава се върнах да вечерям.

Чул това, ичиргу-боилът се намеси:

— Господарю, това потвърждава предположението, което изказах преди малко. Щом слугата е бил при баща ти, значи друг е сложил упойката във виното…

— Да — кимна Владимир. — И все пак…

Не се доизказа, но Окорсис схвана мисълта му. Дори и да не е бил Борис, деянието все пак е било във връзка с него. Някой, който е искал да се срещне тайно с Бориса, е поставил упойката, за да отстрани пазача от вратата на стареца. Имаше ли това връзка с чудните събития от изминалата нощ? Или по-скоро — можеше ли да няма връзка? Този тайнствен непознат, дошъл на среща с княза, дали не беше същият, който по-късно през нощта създаде толкова ядове на боритаркана?

Стигнал в мислите си дотук, Окорсис се запита кой ли би могъл да бъде странният посетител. Очевидно това беше човек, който имаше достъп до двореца и може би е познат на стражата и слугите. Но същевременно трябваше да се изключат хора като Есхач или Симеон, които имат по всяко време достъп до княза и за които всяка тайнственост би допринесла безполезна опасност и вреда, а не полза.

Изведнъж ичиргу-боилът трепна. А Наум? Дали точно Наум, прокуденият от двореца, но познат на всички монах, не беше посетил бащата на хана? Нямаше ли в него достатъчно дързост за такова смело начинание? И дали под расото на уж смирения божи служител не се криеха достатъчно корави мишци, за да върти меча?

— Трябва да видя баща си — внезапно каза на себе си Владимир. После се обърна към слугата: — Иди му кажи, че аз, ханът, съм повелил незабавно да се яви при мене.

— Господарю, прости ми, но нека друг да изпълни волята ти.

— Как! — трепна Владимир, който не търпеше никой да му се противопоставя.

— Ти ми бе повелил да бъда твое око и ухо в горницата на баща ти, господарю. Ако сега…

— Да, вярно е — прекъсна го ханът, изненадан от собствената си несъобразителност. — Тогава иди ти, Окорсис.

Ичиргу-боилът се поклони безмълвно и се отправи към изхода. Дебелият Сондоке повлече крака след него, но гласът на хана го спря при вратата:

— Сондоке багатур!

— Заповядай, ювиги хане.

— Случвало ли ти се е и някой друг път да заспиш, след като си пил вино?

— Да, господарю — призна след късо колебание Сондоке, — веднъж през зимата. Помня, беше същата вечер, когато по твоя повеля онзи поп Наум бе изгонен от двореца.

— Аха… И защо не ми каза?

Слугата се разтрепера от страх:

— Помислих, че съм бил препил, господарю. Пък и тогава още не се бях научил да лепя косъм на вратата…

— Добре — кимна ханът. — Върви си сега. И друг път не се дели от вечерята си. Или ако трябва да се разделиш, не яж повече от нея, а вземи друга от готварницата.

Не мина много време и старият княз Борис се яви в престолната зала. Окорсис не го придружаваше. От височината на престола Владимир проследи крачките на баща си и свъси вежди — Борис пристъпваше с необичайна за него бодрост, с някаква дръзка предизвикателност в движенията, сякаш всичко у него казваше: „Е, какво, дойде краят ти, а? Разбра ли най-сетне, че за всяко зло има възмездие?“

Старецът спокойно пристъпи до подножието на престола и сложи крак на първото стъпало. От изправената му висока кокалеста осанка лъхаше самоувереност. Победна надменност светеше в очите му. Нищо в него не показваше, че е забелязал пресилено величествената стойка на сина си или бича в ръцете му.

— Какво — започна Владимир, — ти сигурно си чул за тазинощните случки из града?

— Чух — отговори с войнишка прямота бащата.

— Е?

— Ти знаеш какво мисля. Няма защо да го изричам гласно.

Владимир прехапа устни. Той усещаше, че старецът се държи с по-голямо достойнство от него и това пробуждаше гнева му.