Цончо Родев - Черният конник

— Да, вярвам ти…

— Стани тогава и да вървим. Чувам шум в този дом, пък не искам да ме заварят тука.

Девойката се изправи и засрамено оправи ризата си. Едва сега конникът успя да я огледа.

Тя беше хубава, много хубава. Русата й коса бе събрана в дебела плитка, която падаше свободно на гърба й. Имаше детинско кръгло лице, поруменяло от вълненията, алена като мак уста и големи, сведени надолу искрящи очи, полузакрити от дългите й мигли.

— Как се казваш? — запита конникът.

— Кремена. Дъщеря съм на боила Есхач.

— На Есхач ли? — изненада се той. — Я гледай ти…

— Познаваш ли го?

— Не, но съм чувал за него. Къде искаш да те отведа?

— В къщи.

— Добре — съгласи се той. — Води ме.

Тя направи няколко стъпки, олюля се и спря.

— Не мога да вървя — призна тя. — Краката не ме държат…

Той помисли един миг, после я улови и внимателно я постави върху седлото на коня. Кремена забеляза, че в силните му ръце тя бе лека като перушинка. И след преживения ужас й стана приятно и леко в тази мъжествена прегръдка.

Но той не я задържа в ръцете си, а я накара да се улови за седлото и сам тръгна покрай нея.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи тази нощ? — попита той.

— Не зная, ох, не зная — въздъхна девойката. — То бе страшно!

— В дома на боила Сава ли беше?

— Там. Окъснях при дъщеря му Янка, дружката ми, и останах да спя при нея. В полунощ нахлуха някакви хора, разгониха слугите, убиха добрия чичо Сава и… Янка…

— Какво, озлочестиха ли я?

— Да — кимна тя. — После подпалиха къщата. Аз скочих от прозореца и побягнах, а тези люде хукнаха подир мене.

— Добре, добре — успокои я той. — Всичко се свърши вече.

— Аз… аз познах един от онези хора. Като лумнаха пламъците, забелязах онзи, немеца, дето разплака и камъните в Плиска.

— Хорациус Барка ли? Така си и мислех.

Гласът му прозвуча спокойно и девойката не забеляза мускулчето, което пак заподскача на бузата му.

Така вървяха те тримата през тревожната нощ на престолнината — облеченият в черно конник със спусната пред очите маска, кротко пристъпващият кон, който сякаш съзнаваше колко нежен е товарът на гърба му, и красивата девойка, в чиято коса луната сега вплиташе сребърни нишки.

Чудна мълва се разнесе из Плиска. Тя излезе с утрото от дома на славянина Лазар, прелетя навред с топлия пролетен вятър, провря се под сламените покриви на колибите, хлътна в дълбоките землянки и до обед завладя целия град. Шушукаха я словоохотливите купци-долнокрайненци, разказваха я слугите по ъглите на дворците, споделяха я сръчните майстори, докато въртяха скрибуцащите грънчарски колелета или докато приготвяха вкусните пастърми и суджуци, страхливо я шепнеха стражите по кулите, като се оглеждаха плахо да не ги подслушва коварен издайник.

Дивен герой се бе появил в старопрестолния град, дивен и незнаен. Някои го зовяха „черния конник“, други „храбрия конник с черната ризница“, докато най-сетне един бедняк го нарече „Черноризец Храбър“. И това име, от което лъхаше тайнственост, мъжество и сила, му остана.

Той бил голям като великан и на гърдите си имал изрисуван лъв, защото носел лъвско сърце под ризницата. Мечът му се диплел до десет пъти и бил толкова здрав, че прерязвал другите мечове като слама. Шлемът му — с грива и маска пред очите — бил чудотворен: никакво оръжие не можело дори да се докосне до него, защото крилат ангел го пазел от враговете. А конят му бил страшен — голям и черен, а от ноздрите му излитали пламъци.

Защитник на славяните и християните бил този Черноризец Храбър. Сам, с един меч в ръката, той разпръснал две чети на боритаркана Хорациус Барка („Господ да го убие“ — добавяха тука разказвачите) и убил, според едни, двайсет злодеи, според други — двеста. Вече нямало да има слаби и угнетени — всекиму щял да бъде помощ и подкрепа Черноризец Храбър.

Неспирно се носеше мълвата по всички кътчета на столицата и от нея сърцата се разтваряха в отдавна забравена радост. Тя караше славяните да вдигат пълни с надежда и упование очи към небето, а кръвопийците на Хорациус — да скърцат със зъби и да улавят меча при всеки шум.

Час по час в двореца идваха „езици“ от всички краища на града, шепнеха вестите си на боритаркана, кавхана или ичиргу-боила и от тези вести техните лица ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Не беше весело този ден в Големия дворец. Още от сутринта ханът Расате се бе затворил тук със съветниците си, за да обсъдят невероятните събития от нощта. Никой не смееше да ги безпокои. Само от време на време някой от боилите излизаше навън да изслуша доносчиците и се връщаше пак при престола на хана. Окорсис, Цок и Паган бяха явно угрижени, сумтяха и гледаха тревожно. Хорациус Барка още успяваше да се преструва на безгрижен, но и той едва смогваше да отговаря на злъчните въпроси на хана.