Цончо Родев - Черният конник

Лицето на Наум побеля като снега, който бе покрил столицата, но гласът му запази твърдостта си:

— Животът ми е посветен на бога. Готов съм!

— Животът ти не ми е нужен… засега — присмя се Хорациус. После продължи сериозно: — От името на нашия светъл господар, великия хан Расате — той нарочно натърти това име, — заповядвам ти от днес нататък да не си показваш носа навън от дома, в който живееш. Предупреждавам те, че ако пристъпиш прага на дворната порта, ще бъдеш предаден на най-строга казън. Тръгвай веднага!

— Откога си започнал да си служиш само с думи, палачо? — скръцна със зъби Есхач.

— Имай търпение, старо. И мечът ми не ще се забави — нагло и заплашително отговори Хорациус.

Вратата глухо хлопна. Борис, Есхач и Симеон останаха неподвижни, заслушани в отдалечаващите се стъпки на Наум и боритаркана.

Бързо се претърколи зимата. Южнякът за една нощ помете снега от покривите, а на утрото грейна весело слънце и свали кожусите дори и от гърбовете на старците.

Настъпи топлата и суха пролет на лято осемстотин деветдесет и трето…

Кукумявката, която пърхаше крила в клоните на дървото, изведнъж се притаи и впери големите си кръгли очи в тъмнината на нощта. Дали бе доловила крадливо приближаване на враг? Или пък острият й поглед бе съзрял плячка?

След малко край плетовете на къщите се мярна някаква сянка. Кукумявката я огледа внимателно и успокоена, отново разтърси криле.

Сянката, която бе разтревожила нощната птица, се движеше близо до стоборите и дървените чардаци, хлъзгаше се безшумно и предпазливо край дворните порти и тъмните й очертания се сливаха със зидовете и още голите шубраци. В това време облаците, които бяха притулили небето, се разкъсаха, показа се нащърбеният сърп на месечината и в бледата му жълта светлина дори и човешките очи можеха да различат по-ясно сянката. Сега се видя, че този, който се промъкваше крадешком през улиците на старопрестолната Плиска, беше един самотен и странен конник.

Той бе облечен целият в черно, чер беше и конят му. Имаше някакъв особен шлем, какъвто по това време не носеха нито българите, нито славяните, нито византийците — дълбок и кръгъл, без заострен връх отгоре, а вместо него се виждаше нещо прилично на метална грива, която започваше от челото на ездача и стигаше до тила му. Човек лесно можеше да се досети, че тази грива служи за предпазване от тежки удари с меч, секира или алебарда. Но най-чудноватото в този шлем беше една метална пластинка, която бе закрепена отстрани на шлема и можеше да се вдига нагоре или да се спуща, докато опре на носа. За да не пречи на боеца, тя имаше две продълговати дупки за очите. Така тя можеше да служи и за защита, и за маска.

Сега, макар че беше нощ и че наоколо не се мяркаше жива душа, самотният конник бе спуснал маската и тя закриваше горната половина на лицето му. Под нея се виждаше само силна, квадратна и мъжествена челюст и тънки стиснати устни.

Сигурно не беше тръгнал за добро този странен конник, защото безобидният пътник не увива като него копитата на коня с плъстени парцали, за да стъпва безшумно, и не носи ризница, набедреници и здрав меч. На едно опитно око ризницата веднага би направила впечатление със своето строго изящество. Тя бе съставена от хиляди малки железни пръстенчета, изкусно сплетени едно в друго, така че покриваше плътно тялото на ездача, а същевременно бе гъвкава и не пречеше на движенията му. Отпред на гърдите сръчният майстор, който я бе създал, бе така умело вплел сребърни пръстени между железните, че те очертаваха един разярен, изправен на задните си крака лъв. Върху ризницата конникът носеше съвсем късо черно наметало, което дори не достигаше до седлото. Може би той го използуваше, за да скрие чрез него издайническия блясък на ризницата. Много странно беше, че край това богато и сигурно въоръжение ездачът бе забравил или нарочно не бе взел щит.

Той пресече улицата и премина от онази страна, която беше в сянка. Той сякаш очакваше нещо — яздеше бавно, от време на време спираше и се ослушваше. Движенията му бяха сигурни, отмерени, но в тях се забелязваше и напрежение.

Изведнъж конят спря, изпръхтя глухо и наостри уши. Ездачът ласкаво го поглади по врата.

— Чувам, Арап, чувам ги и аз. Идат! Бъди търпелив, стари друже. Не бива да направим грешка.

Те се притаиха до някакъв каменен зид и замръзнаха неподвижно, като че не бяха живи същества, а една цяла статуя от чер мрамор.